— Между тези, които се любят, няма победители и победени, госпожице Болейн. Те са равни, защото споделят своята любов, но ти не можеш да знаеш това, нали, скъпа?
— Аз никога няма да се отдам така лесно като теб, Беси Блаунт и глупавата ми сестра, която още плаче за великия си кралски любовник, когато мисли, че никой не я вижда — заяви госпожица Болейн.
— Скъпо дете… — започна Блез, но Ана Болейн я прекъсна.
— Аз не съм дете! Аз съм на деветнадесет години и съм само с две години по-млада от теб, милейди Уиндам.
— Ти си дете в познанията си за любовта, госпожице Болейн — каза Блез. — И по-добре чуй какво ще ти кажа. Аз не мога да говоря за госпожа Тайлбот или за сестра ти, но ти трябва да разбереш едно. Аз изобщо не му се отдадох. Хал е много добър, но ти внимавай как ще се отнасяш с него, защото кралят може да бъде и най-безпътният мъж. Ще бъда откровена с теб, госпожице Болейн. Първия път кралят ме взе насила, без моето съгласие. О, вярно е, че аз нямах защитата на скъпоценната девственост, защото бях вдовица, но не си мисли, че това ще те предпази, ако посмееш да отидеш достатъчно далеч в изкушението, на което подлагаш кралския жребец.
Бледото лице на Ана Болейн бе побледняло още повече.
— Ти лъжеш — прошепна тя.
— Глупости — изсмя се Блез. — Говоря истината и ако си умна, ще запомниш добре това, което ти казвам. А сега ме пусни да мина, госпожице Болейн. Каретата ме чака и аз имам няколко дни път, преди да стигна до любимия си съпруг и деца.
— Когато аз ще бъда кралица тук — каза Ана Болейн, съвзела се от шока след думите на Блез, — ти, няма да си добре дошла в кралския двор, милейди Уиндам.
— Независимо от това, госпожице Болейн, предупреждавам те, че аз ще идвам винаги, когато моят господар кралят ме повика. Аз съм най-лоялната поданица на краля! Така казах на моя съпруг, така казвам и на теб. — Блез бутна настрани слабоватото момиче и мина покрай нея.
Когато излезе на поляната пред двореца, Херта се затича към нея.
— Вече щях да дойда да те търся, милейди. Какво те задържа толкова дълго? Конете вече са нетърпеливи. Като че ли знаят, че си отиваме у дома.
— В последния момент трябваше да се сбогувам с някого, Херта — каза Блез и се качи в каретата.
Беше краят на май. Денят бе прекрасен. Слънцето грееше ярко и беше топло. Никакъв облак не закриваше ярката красота на синьото небе. Те пътуваха с отворени прозорци, защото, макар и да беше топло, падналите дъждове не позволяваха да се вдига прах по пътя. Кочияшът на граф Лангфорд и помощникът му, седнали на капрата, умело управляваха четирите коня. Ескортираха ги десет въоръжени конници.
Каретата заобиколи град Лондон и се насочи на запад. Пътуваха бързо и макар Блез да бе нетърпелива да си стигне у дома, тя настояваше на конете да се дават редовни почивки през деня, за да не се изморят или наранят, тъй като нямаха коне за смяна. Рано следобед на първия ден на Блез й омръзна да се вози в каретата и тя предпочете да язди сивия си кон, който беше завързан зад колата. Тази нощ спряха в „Червената роза“ — странноприемница с добра репутация. Блез беше доволна, че има голям и въоръжен ескорт, защото въпреки известността на странноприемницата като сигурно място за дами от добри семейства, се наложи хората й да я отървават от някакъв пиян благородник. Той бе видял Блез, когато пристигна, и бе така запленен от красотата й, че се опита да се промъкне в стаята й.
Бедният собственик беше извън себе си от притеснение.
— Милейди, не знам как да ви се извиня — говореше той. — Това е почтена странноприемница. Този човек е чужденец, никой не можеше да предположи как ще се държи, независимо от хубавото облекло и парите в джоба му. Моля ви да ни простите за този ужасен инцидент!
Блез го успокои. Беше по-скоро забавна, отколкото дразнеща случка. Беше прието да си помислиш, че можеш да предизвикаш такива силни чувства в непознат човек, с който си разменил само един учтив поздрав.
Херта обаче бе ядосана колкото и за двете.
— Почтена странноприемница! Само на думи! — мърмореше тя.
Към обяд на другия ден един от конете на каретата нарани копитото си и те намалиха хода, за да спрат в някое селище, където има ковач. Имаха късмет, че в селото, където най-после спряха, имаше малка, но чиста странноприемница. Селото беше малко и там не бяха отсядали пътници от ранга на Блез, освен случайно, както се случи и с тях. Странноприемницата се казваше „Трите патока“ и наистина в малкото езерце плуваха три патока.
Господарят се затича да ги посрещне, като бършеше ръце в престилката си и се кланяше.