— Добре дошла, милейди. Къщата ми е малка и за съжаление, не мога да ви предложа кой знае какво, но тъй като сега всички са на полето, тя е изцяло на ваше разположение.
Блез се усмихна и собственикът веднага се превърна в неин роб.
— Имате ли сайдер? — попита тя. — Много съм жадна. А на мъжете дайте, каквото поискат за пиене. Днес беше много топло. — Тя се обърна към камериерката си: — Херта, ти какво ще пиеш?
— Тъмна бира — отговори тя. — Ужасно съм жадна, милейди. В каретата е задушно въпреки отворените прозорци.
— Горката Херта — съжали я Блез, докато собственикът изтича да донесе напитките. — Знам, че не обичаш да яздиш и не съм взела кон за теб.
— И много добре си направила — измърмори Херта. — Пътуването и без това не ми е любимо занимание. Така си мечтая да си стоя вкъщи, милейди!
— След като се приберем, сигурно няма да ни се налага да пътуваме често — каза Блез с усмивка. — Намислила съм да даря Ниса и Филип с няколко братя и сестри.
— Пък и тъкмо ти е време — съгласи се Херта. На коня беше поставена подкова и те тръгнаха отново. Блез изпитваше удоволствие от ездата под топлото пролетно слънце. Околностите бяха изключително красиви. Всичко бе позеленяло и макар цъфтежът да бе отминал, ливадите бяха пълни с макове, маргаритки и червен прищеп. Агнетата вече бяха пораснали, но имаше много млади теленца и жребчета, които тичаха лудо по полето.
У дома. Тя си отиваше у дома в Ривърс Едж. У дома при Антъни. В къщата и при мъжа, когото обичаше. Искаше да стигне колкото е възможно по-скоро, за да му каже, че го обича. Как е могла да бъде толкова глупава? Толкова сляпа? Толкова упорита? Бе му родила син, а никога не бе му казала, че го обича. Даже не го беше осъзнала, докато кралят не я попита и тя не разбра истината. Или пък го знаеше? Дали дълбоко в сърцето си не беше го усетила, но е била толкова упорита, за да не го признае и пред себе си, и такава егоистка, че да не му каже? Никога не се беше мислила за твърдоглава, но през последните няколко години бе открила толкова нови и странни черти в характера си.
Спирането при ковача ги беше забавило и те пътуваха до стъмване, докато стигнат в странноприемницата „Кралският герб“. Блез слезе от коня си и отиде до каретата, където единият от мъжете отваряше вратата да излезе Херта. Когато тя не се появи, той погледна вътре и се отдръпна с ужас.
— Какво има? — попита Блез. — Къде е Херта?
Въоръженият мъж само посочи и като се приближи, Блез видя прислужницата си свита на пода и дишаща хрипливо.
— Изнесете я оттук — нареди Блез на охраната си. — Тя е болна!
— Не, милейди, няма да я пипна! Тя се е заразила от треска! — Той бавно отстъпи до мястото, където бяха застанали другите мъже.
— Треска ли! — По гърба на Блез полазиха тръпки. — Откъде знаеш? Да не си лекар?
— Всеки знае как изглежда треската, милейди! Когато напуснахме „Гринуич“, там тъкмо започваше епидемията. Половината от слугите в кухнята вече бяха болни. Аз си помислих, че сме си тръгнали точно навреме. — Той се прекръсти.
В този момент се приближи собственикът на странноприемницата, за да ги посрещне, но като видя суетнята, се спря.
— Какво се е случило?
— Аз съм графиня Лангфорд — каза Блез. — Вие ме очаквате. Моята прислужница е болна и трябва да я внесем вътре.
— Болна ли? — Собственикът пристъпи от крак на крак. — От какво е болна, милейди?
— Има треска — промълви уплашеният мъж от охраната.
Блез го изгледа яростно.
— Треска ли? — Сега собственикът заотстъпва назад. — Моля да ме извините, милейди, но аз не мога да ви пусна. Вие всички може да сте заразени. Може да заразите и нас. Отивайте си!
Капитанът на охраната бързо се приближи, хвана собственика за яката и го вдигна от земята.
— Няма да отсядаме в странноприемницата ти, червей такъв, но ти ще нахраниш нейно височество и мъжете. Ще се погрижиш конете да бъдат нахранени и напоени. Чак тогава ще си тръгнем. Разбра ли ме, дребен хитрецо?
— Ще ми трябват леген, чисти кърпи и студена вода — каза Блез, след като се възстанови от първоначалната си уплаха.
— Чу ли какво каза нейно височество? — извика гневно капитанът и пусна собственика, който кимна и бързо влезе в странноприемницата. Тогава капитанът пристъпи напред и като се пресегна, взе на ръце припадналата жена от каретата и я положи навън на една пейка. — Не трябва да се приближавате много до нея, милейди. Треската е заразна.
— Тогава аз вече съм се заразила, капитане — каза Блез. — Кой е по-близък на Херта от мен? Аз ще се грижа за нея. Но как да стигнем по-бързо до вкъщи? Никой няма да ни приеме да спрем да си починем, а конете не могат без почивка.