— Ще намеря подслон, милейди, не се бойте — твърдо отвърна капитанът. — А на сутринта ще изпратя двама от мъжете до Ривърс Едж за помощ. Ще им трябва един ден, за да стигнат, и още един ден да дойде помощта.
— Изпрати този глупак с дългия език — нареди Блез. — А като се върне вкъщи, изпрати го обратно на полето.
Капитанът кимна.
— Да, милейди, той не става за охрана, съгласен съм с вас. Не искам страхливци с мен.
— Само ни намери подслон — каза Блез. — После ти и другите ще стоите далеч от мен и Херта. Не искам да се заразите.
— За мен няма защо да се боите, милейди. Аз съм преболедувал от треска, когато бях на четиринадесет години. Тя не повтаря… ако оздравееш… Сигурно има и други от мъжете, които са боледували и също са оздравели. Защо да не се грижим ние за камериерката?
— Не, капитане — каза Блез. — Не ви е работа да се грижите за жена и освен това аз отговарям за Херта като нейна господарка. Аз ще се погрижа тя да оздравее. Бог и Светата майка ще ме пазят, не се бойте за мен, както и аз не се боя.
Капитанът я погледна с възхищение, кимна и се подчини на желанието й. Неговото семейство принадлежеше на Лангфорд, откакто графството бе дадено на семейство Уиндам. Той се гордееше, че тази жена е негова графиня. Беше горд, че нейните синове, които сигурно щяха да са здрави и силни, ще наследят земите на Лангфорд.
Слугите на хана им донесоха храна: току-що свалени от огъня печени петли, говеждо месо, шунка и овче месо. Донесоха още хляб, сирене, бира и вино. Имаше дори кошничка с пресни ягоди за Блез — нещо като компенсация и извинение от изплашения собственик, който не искаше да обиди такава важна клиентка.
След като се нахраниха, капитанът се приближи до Блез.
— Собственикът е ужасен, но каза, че има един стар хамбар, където държи сено за конете, и ние можем да отседнем там. Той е само на половин миля надолу по пътя, милейди. Предлага ни да се подслоним там, докато Херта се оправи достатъчно, за да може да пътува. Аз му предложих сребро, за да ни снабдява с храна. Мисля, че нямаме друг избор, и ви се извинявам за неудобството, което ще изпитате, милейди.
Блез се усмихна едва-едва.
— Поне ще имаме покрив над главите си, капитане. И на това съм благодарна. А какво ще правим с водата?
— До хамбара има кладенец и собственикът се кълне, че водата става за пиене.
— Тогава да отиваме там, капитане. Искам да настаня Херта колкото е възможно по-удобно и по-бързо.
Хамбарът бе малък, но здрав. Двама от мъжете, които също бяха преболедували от треска, занесоха Херта вътре. От дванадесетте мъже, които придружаваха Блез, пет не бяха прекарали треската. Тях тя накара да се върнат в Ривърс Едж, за да не се заразят. Не искаше да занесе точно такъв „подарък“ от кралския двор на хората си. Тя трепереше при мисълта, че може да зарази двете си деца.
— Изпрати при мен хората, които утре ще носят съобщението в Ривърс Едж — каза Блез на капитана, преди да влезе в хамбара. Когато те дойдоха, Блез нареди: — Ще кажете на графа, че трябва да премести децата заедно с лейди Дороти в Ривърсайд. Ще останат там, докато опасността премине. Разбрахте ли?
— Да, милейди — отвърнаха те.
Сега тя се почувства по-спокойна, защото, макар да не бе виждала болни от треска през живота си, знаеше колко смъртоносна и заразна болест е. В Англия имаше много отдалечени села, като Ашби например, където треската не бе върлувала. Тя се бе появила по времето на царуването на бащата на Хал и бе взела много жертви. Затова всички в Англия бяха чували за тази болест.
Блез влезе в хамбара, където бяха положили Херта върху подредено като легло сено, покрито с пелерината й. Блез съблече своята, поиска от един от мъжете да й донесе ведро студена вода и коленичи до прислужницата си.
— Ще ви трябва помощ, за да я съблечете — коленичи до нея капитанът.
Двамата свалиха дрехите на Херта и я оставиха само по риза и чорапи.
— Свалете й бонето и разпръснете косите й, за да не се задържа потта, милейди. Старата ми майка все казваше, че потта не бива да се задържа, защото колкото повече се поти тялото, толкова е по-добре. Така излизали всички отрови.
Блез направи, както той й каза.
— Ще се редуваме да я наглеждаме, милейди — реши капитанът. — Идете сега да си починете, защото изглеждате изморена от пътуването. Цял ден сте, яздила.
— Не — каза Блез. — Ще я наглеждам, докато усетя, че имам нужда от сън. Херта ми е приятелка, капитане. Не мога да я изоставя, защото и тя не ме е изоставяла никога.
Капитанът кимна и се отправи към отсрещната страна на хамбара, където другите мъже, след като бяха настанили конете, бяха легнали да спят. Само петимата, които не бяха боледували, останаха отвън.