Антъни бавно дъвчеше храната по-скоро по навик, отколкото от глад. Не усещаше вкуса й. Само силното вино приятно го затопли. Тя лежеше тихо. Толкова спокойно и все пак, когато смени кърпата на челото й, тя пареше. Беше толкова болна! „Скъпи боже, помогни й! — помоли се тихо той. — Помогни й!“ Точно в този момент Блез отново се разтресе.
„Горещо, о, колко горещо! Сега съм съпруга на Антъни. Не на Едмънд, а на Антъни. Антъни излъга краля, за да ми стане съпруг. Не биваше да лъже Хал, но каква услуга пък направи с тази лъжа на краля. Все пак Хал не бива да знае. Той не трябва да разбере, че Антъни е излъгал. Той излъга, защото ме обича. Обича ме! Аз не го обичам: О, трябва! Той е толкова добър към мен. Добър е към Ниса. Дилайт обича Антъни. Горката Дилайт. Не исках да я нараня, но го направих. Не те обичам, Тони. Не! О, да! Обичам те! Не бива! Трябва да остана вярна на паметта на Едмънд! Няма да ти казвам и никой няма да знае. Само Бог. Той ще знае! О, какво да правя? Кралицата няма да ме изслуша. О, горкият Хал! Госпожица Болейн е лошо същество.
Тя ще бъде съпруга на краля. Горкият Хал! Горкият, горкият Хал!“
Часовете отминаваха, а Блез оставаше в безсъзнание, изгаряща от треската. Нощта дойде и графът остави жена си за момент, за да отиде да каже на Херта, че още няма промяна. Когато се върна, намери чиния с храна върху масата. Яде без апетит, като остави половината.
Да натопи кърпата във водата. Да я изстиска. Да смени сгорещената кърпа с нова. „Пий, ангел мой! — Той постави чашата до устните й, бавно наля течността в гърлото й. — Пий, Блез. Имаш нужда от течности.“ Клепачите му натежаха, но той няма да позволи никой да го смени, докато не отмине опасността. Бореше се със съня. Главата му клюмаше, а той стреснато се изправяше. Накрая не успя да се пребори и заспа, както беше седнал.
„Горещо. Горещо. Ще се разхлади ли някога? Ние имаме син. О, колко е хубав. Ще го нарека Филип. Не Едмънд, защото Едмънд умря. Не Антъни, защото аз си имам Антъни. Не Хенри. Много Хенри се събраха, пък и не искам някой от онези глупаци, които не могат да броят и на пръсти, да се усъмни в бащинството. О, Филип, колко те обичам! Колко приличаш на баща си. И баща ти обичам също, мое малко момче, но смея ли да му кажа? Трябва да те оставя, сине. Кралят се нуждае от мен. Аз съм завинаги неговата най-лоялна поданица. Горкият Хал. Колко страда по госпожица Болейн! Той я обича. Знам, че я обича, но тя се интересува само от своите чувства. Мисля, че и тя го обича. Толкова е ревнива. Горкият Хал! Той не знае, че тя го обича.“
„Горещо. Горещо. Сега вече не е толкова горещо като преди. Толкова дълго ми беше горещо, но вече не. Кралят не знае, че е обичан. Антъни не знае, че го обичам. Трябва да му кажа, но преди това трябва да отведем Херта у дома. Тя беше толкова болна, добрата ми Херта. Трябва да кажа на Антъни, че го обичам. Трябва да му кажа! Трябва! Ами ако умра и той не узнае, че го обичам? Трябва да му кажа! Антъни! Антъни!“
— Антъни! — Гласът й беше хриплив шепот. — Антъни! — Блез отвори очи и го видя да седи до леглото. Лицето му бе обрасло с двудневна брада. Ризата му беше разкопчана. Той изглеждаше изморен и отчаян. — Антъни! — извика тя за трети път.
Той трепна и се събуди.
— Блез! — Махна влажната кърпа от челото й и сложи там ръка. Беше хладно. Хладно! Треската беше минала! — О, ангел мой, ти ще живееш! Благодаря ти, господи, тя ще живее!
— Антъни, аз те обичам — прошепна тя. — Обичам те!
Той почувства как сълзи потекоха от очите му и смутено ги избърса с опакото на ръката си.
— Не бива да ми казваш това, ангел мой!
— Трябва! Обичам те! Кралят ме попита дали те обичам, и аз осъзнах, че е така. О, Антъни, каква глупачка бях! Коя нормална жена ще предпочете мъртъв съпруг пред жив? — Тя взе ръката му в своите длани. — Обичам те, лорд Уиндам!
— И аз те обичам, Блез. Уиндам. — Той вдигна ръката й и я зацелува горещо. — Обичам те от първия миг, в който те видях. Как ругаех лошата си съдба, която бе решила да ни раздели! Сега ти наистина си моя. Ще те обичам до края на живота си и след това!
Блез измъкна ръката си от неговата и нежно го потупа по лицето.
— Никоя жена не е била по-благословена от мен, Антъни — каза тихо, но гласът й беше вече по-силен. — Бях обичана от трима мъже и аз също им дадох любовта си. Но никога, скъпи мой, не съм получила толкова голяма обич, колкото ми даде ти. Цял живот ще благодаря на бога.
— Ще проверявам редовно дали го правиш, мадам — пошегува се той. — Защото имам намерение да не се отделям никога от теб.