— Надявам се да не си приличат. Аз намирам господин Антъни за нахален и невъзможен — каза Блез гневно.
— И защо? — обади се Блис.
— За нищо — успокои се Блез. — Просто господин Антъни не ми харесва.
— Ама защо? — продължи да пита Блис. — Ти дори не го познаваш достатъчно, за да можеш да твърдиш подобно нещо.
Блез се замисли за момент.
— Не знам защо — отговори най-после. — Но той ме дразни. Мога само да се надявам, че чичо му няма нищо общо с него. Надявам се също, че няма да ми се налага да го виждам често в Ривърс Едж.
— Това май няма да е възможно — предупреди я Блайт. — Херта е казала на баба Ада, че те двамата имат само четири години разлика. Отгледани са заедно от заварената сестра на твоя съпруг, майката на господин Антъни. Близки са повече и от братя. По-добре да прикриеш неприязънта си, сестрице. Освен че са роднини, съпругът ти и племенникът му са и приятели.
— Аз мога да прикрия чувствата си, Блайт. А после, когато се народят деца, господин Антъни няма да е от голямо значение за съпруга ми. Моят господар ще си има собствено семейство и няма да се интересува чак толкова от племенника си.
— Какво е това? Какво е това? — показа главата си през вратата старата Ада. — Защо моите пиленца още не са си легнали? Утре сутрин ще празнуваме сватба и вие няма да сте хубави, ако не сте се наспали. Хайде, всички в леглата! — Тя нежно избута Дилайт, Ванора и малките близначки вън от стаята.
С настъпването на нощта в стаята беше станало хладно. Блис и Блайт бързо се съблякоха, докато Блез отмяташе завивките. Трите сестри се пъхнаха в леглото, притиснати една до друга, за да се стоплят.
— Утре вечер ще ни бъде празно без теб, Блез — каза Блайт.
— Вземете Дилайт в стаята — дойде отговорът. — Тя ви е почти връстничка. По-близо е до вас по възраст, отколкото до Ванора и малките. Майка може би ще пожелае да отдели Глена от Гавин сега, щом ще се освободи едно място. Като единствено момче той трябва да спи в отделна стая. Ако Глена отиде при Ванора, Ларки и Линет, за Дилайт наистина няма да има място там. А пък и тя ще се зарадва, ако я поканите при вас, Блис. — Блез знаеше, че Блайт е с по-широко сърце и ще се радва, ако Дилайт дойде в стаята при тях двете.
— О, добре, нека дойде малката пикла — каза недоволно Блис. — И без това през зимата ще ми е студено, ако няма кой да ме топли и от двете страни. Нали спя по средата. — Тя обърна гръб на Блез. — Ще й кажа утре сутринта — завърши думите си и заспа веднага като друг път.
— Ще й бъде много по-мъчно за теб, отколкото си признава — каза тихо Блайт в тъмнината.
— Знам, на мен също ще ми липсва много.
В стаята стана тихо. Скоро Блез чу спокойното дишане на Блайт и разбра, че тя също е заспала. Всичко й беше така познато и спокойно, а утре трябваше да се откъсне от този сигурен рай, в който бе изживяла живота си досега. Щеше да започне нов живот с чужд човек, на чуждо място. Блез се замисли. Всъщност не беше изплашена, защото знаеше, че родителите й не биха се съгласили с тази женитба, ако не бяха съвсем сигурни, че лорд Уиндам е добър и почтен човек. Разбираше и причината за тази рязка промяна в плановете, нуждата от женитбата чрез пълномощника и бързото й пристигане в Ривърс Едж. Но дълбоко в нея все пак гореше едно малко ядно пламъче. Знаеше, че няма избор и трябва да се довери на преценката на граф Лангфорд заради доброто на селяните му. Но все си мислеше, че той въпреки всичко би могъл да се отдели от Ривърс Едж поне за един ден. Толкова много ли беше един ден?
Блез се обърна настрани. Утре трябваше да бъде най-важният ден в живота й. Беше нейният сватбен ден, но беше помрачен. Вместо ден на празнична радост, той щеше да бъде изпълнен с бързане. Трябваше да тръгне почти веднага след церемонията. Когато отиде да покаже на майка си красивите дрехи, които графът й бе изпратил, тя я предупреди:
— Ще пътуваш дълго до Ривърс Едж, защото ще трябва да обиколите през няколкото села на графство Лангфорд. Нужно е хората да те видят — каза Розмари Морган. — Затова няма да има празненство след церемонията. Само ще пийнем за твое здраве и за здравето на съпруга ти и ще трябва да тръгнеш. — Тя майчински прегърна детето си. — О, мила моя, толкова съжалявам, че няма да можем да отпразнуваме както трябва този най-тържествен ден в живота ти. Струва ми се нечестно. И все пак, като си помисля за доброто семейство, в което отиваш, смятам, че не бива да тъгуваме.
„Е, добре де — помисли сънливо Блез. — Каквото и да чувствам, жребият е хвърлен и не мога да направя нищо. Утре ще се омъжа. Дали церемонията ще бъде с пълномощник, или не, след това ще се срещна със съпруга си.“