Внимателно почукване на вратата го изтръгна от тъжните мисли.
— Влез — извика той и вратата се отвори. Влезе един от слугите.
— Дошъл е един конник, милорд. Желае да разговаря с вас.
Лорд Морган кимна.
— Изпрати го тук — каза той.
Слугата се обърна и кимна на неясната фигура, застанала зад него. Роберт Морган скри горчивата си усмивка. Помисли си, че домът му не се отличава с твърде изискани маниери като онези на богатите.
— Лорд Морган? — Един слуга в оранжево — светлокафява ливрея със златна бродерия застана пред него.
— Аз съм лорд Морган.
— Моят господар, лорд Едмънд Уиндам, е на един час път от Ашби. Той моли да го приемете. Трябва да му занеса вашия отговор.
Роберт Морган се изненада. Едмънд Уиндам беше граф на Лангфорд — богата и малко загадъчна личност. Какво ли би искал подобен човек от него? Не можеше да не бъде гостоприемен.
— Ще бъде чест за мен да приема твоя господар, графа.
Слугата се поклони много учтиво, обърна се и напусна стаята.
Лорд Морган нетърпеливо дръпна кадифения шнур на звънеца до камината и заповяда на появилия се слуга:
— Бързо намери господарката си!
— Ще имаме посещение — съобщи развълнувано на съпругата си след минута. — Граф Лангфорд. Ще пристигне след по-малко от час.
Роберт изчака да види как ще реагира тя.
— Ще остане ли за вечеря? — разтревожено попита лейди Розмари. — Благословена майко божия, моля те да откаже! Нямаме нито месо, нито дивеч, нито риба. Щяхме да вечеряме само супа. Разреших на готвача да заколи онази стара кокошка, която вече не снасяше. Супа и хляб само, Роберт! Как може това да се предложи на гост, още повече на един граф.
Той се усмихна.
— Нищо не беше казано за това, че графът ще остане за вечеря. Разбрах, че иска само да говори с мен. Имаме една малка бъчвичка със сладко вино в килера, запазена за по-добри времена. Можем да го почерпим. Имаме ли някакви дребни сладки?
Тя кимна леко успокоена.
— Добре — каза той. — За толкова неочакван посетител, мисля, ще бъде достатъчно и това.
— Трябва да смениш ризата си, господарю мой — каза сериозно загрижена Розмари. — Имаш някакво петно отпред. Не можеш да посрещнеш госта си в този вид.
— Веднага ще го направя — съгласи се лорд Морган.
И двамата се втурнаха в различни посоки. Лейди Розмари — към своите задължения на домакиня, а лорд Роберт — да смени дрехите си. Когато отново слезе долу, той беше облякъл най-хубавия си черен брокатен жакет, който ползваше рядко и изглеждаше в добро състояние. Отдолу се показваше чиста бяла риза с набори около врата и маншети, панталони от черно кадифе, чорапи на червени и черни райета и черни обувки. Тежка сребърна верижка с инкрустиран медальон се открояваше върху чернотата на жакета. Това беше единственото скъпо бижу на лорд Морган, като не се смята фамилната златна гривна с голям берил, която носеше на лявата си ръка, и обикновената златна халка, която съпругата му беше подарила толкова отдавна.
— Ти все още си най-красивият мъж, когото познавам — заяви Розмари Морган на съпруга си, като го видя да слиза по стълбището откъм спалнята.
Той й се усмихна.
— А вие, госпожо, сте така красива, както в деня, когато ви видях за първи път.
— По-стара съм — възрази тя.
— Така ли? Не бях забелязал — каза той галантно.
Тя се изчерви красиво и тихичко прошепна:
— Обичам те, Роб. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.
За момент те останаха загледани един в друг.
После, като чуха през отворената врата звуци от конски тропот по насипания с дребен чакъл път, водещ към входната врата, той й подаде ръка и я изведе навън, за да поздравят благородния си гост.
Кафявите очи на Едмънд Уиндам не бяха пропуснали нищо, докато приближаваше дома. Земята беше плодородна, но зле обработвана. Лесно можеше да се види как гората превземаше пасбищата. Къщите, макар и наскоро поправени, носеха белега на някаква тъга, а децата, които играеха пред тях, бяха дрипави и недохранени. И все пак те изглеждаха доста жизнерадостни, а лицата, които надничаха иззад вратите на къщите, бяха приятелски и любопитни. Лорд Морган може и да беше беден, но очевидно беше, добър господар.
Уиндам видя пред себе си стопанина, застанал пред вратата на красива каменна къща. До него стоеше дребна, красива жена във виненочервена копринена рокля, с разделена на две пола, под която се показваше красива кремава фуста, бродирана на малки черни и златни цветя. Русата й коса, сресана на път по средата, беше покрита отчасти с гъста златна мрежа. „Господарката на имението очевидно е облечена с най-красивото си облекло“ — помисли си лорд Уиндам и се усмихна. Привлекателността на двойката отпред беше знак за нещо добро.