— Извини ме, милейди, но трябва да тръгваме — намеси се Антъни Уиндам.
Блез му хвърли неприязнен поглед.
— Трябва да си взема сбогом с родителите, сър. Ще трябва да ме изчакате.
Тя се обърна към майка си. Двете се прегърнаха и в този момент Блез разбра колко много обича майка си.
— Опитай се да запомниш всичко, на което съм те научила, детето ми — започна лейди Морган.
— Ще помни! Ще помни! — каза лорд Морган, който разбираше нетърпението на Антъни. Като хвана дъщеря си за раменете, той я извърна към себе си. Целуна я шумно по бузата и после нежно я побутна към вратата, към мястото, където навън чакаха конете. Преди да разбере какво става, Блез се намери поставена на седлото.
— Но татко! — запротестира тя.
— Вече си женена жена, Блез. Ние те обичаме, благославяме те, но ако останеш още малко, и майка ти, и сестрите ти ще се разплачат. Освен това ние трябва да се върнем на полето, защото господин Гарт казва, че след ден-два ще завали. Знаеш, че ако завали, няма да можем да ожънем и да приберем зърното. Отивай у дома при съпруга си, дъще.
Тя добре разбра баща си.
Устните й се извиха в лека усмивка.
— Сбогом, татко — каза му тихо. — Обичам те.
После смушка коня и се отдалечи от семейството си, от Ашби, от всичко, което беше познавала и обичала. Отправяше се към новата си самоличност, към своя нов живот.
Част втора
Трета глава
Ривърс Едж
Есента на 1521 — януари 1525 година
През целия си съзнателен живот Блез не беше яздила на повече от няколко мили от Ашби Хол. След час познатите й места вече не се виждаха и полето й беше непознато. Домът, в който бе прекарала детството си, се намираше в източната част на брега на река Уай, откъдето ясно се виждаха хълмовете Малверн. Пътуваха на северозапад, тъй като Ривърс Едж се намираше на западния бряг на реката по посока на Черната планина. Земята беше плодородна и сочна и блестеше под септемврийското слънце. По зелените пасбища се виждаха стада овце и крави. В съседство се вълнуваха ниви с узрели жита. Пътят минаваше покрай ябълкови градини с узрели плодове, чийто аромат изпълваше приятно въздуха. Това бяха спокойни земи. Ескортът от въоръжени мъже беше нужен не толкова като охрана, колкото да се изрази почит на булката. Блез яздеше красива бяла кобила. До нея яздеше господин Антъни. Неговият жребец беше сив. Зад тях Херта яздеше едно дебело кафяво пони. Пътуваха спокойно, но сравнително бързо, защото трябваше да изминат около седемнадесет мили по околния път от Ашби до Ривърс Едж. Трябваше да пресекат реката на около четири мили път от мястото, на което се намираха в момента.
Слънцето беше в зенита си, когато за облекчение на Блез господин Антъни нареди да спрат за обяд и почивка. Тя вече умираше от глад, тъй като сватбената церемония бе извършена много рано сутринта. Не беше яла преди литургията, а преди тръгването не бе останало време. Никой не се беше сетил да й предложи храна преди тръгването на дългия път към новия й дом.
Като скочи грациозно от седлото си, Антъни дойде до кобилата на Блез. Когато я хвана през кръста, за да й помогне да слезе, той усети как тялото й се стегна под пръстите му.
Тя се отдалечи от него възможно най-бързо, като се обърна с думите:
— Ужасно съм изгладняла, сър. Надявам се, че това спиране ще ни даде възможност да похапнем. Сигурна съм, че готвачът от Ашби не е забравил да ви даде храна за нас за из път.
— Спряхме по-скоро, за да си — починат конете и да могат мъжете да се облекчат, мадам — каза той лукаво, като тайно се наслаждаваше на гъстата червенина, която бе заляла лицето й.
— О, непоносим сте — извика тя.
— Може би вие също ще пожелаете да се облекчите — продължи да я дразни той. — После няма да спираме, докато не стигнем до Ривърс Едж.
— Престанете да се шегувате, господин Антъни! — каза Херта, която бе успяла сама да слезе от понито. — О, той вече си е спечелил лоша репутация с това държание, милейди. Не му обръщай внимание. Там, зад онези дървета, има хубаво местенце, където ще си починеш и ще се нахраниш. Бедното ми агънце — промърмори тя. — Днес не е успяло да хапне нищо, нали? Е, готвачът на Ашби ни е приготвил пълна кошница. Тя е в каретата. А пък ти, господин Антъни, се присъедини след малко към графинята, ако искаш също да хапнеш нещо.
Тя заведе Блез до полянката. През нея минаваше малко ручейче, което иначе не се виждаше от пътя.
— О, колко е красиво — каза Блез и коленичи да измие ръцете и лицето си в кристалната студена вода. После, като разпери полите си, тя седна и опря гръб на дървото.