Херта, която бе отишла до каретата да вземе кошницата с храна, бързаше към нея. Блез накара камериерката си да седне и двете заедно прегледаха съдържанието. В кошницата имаше два прясно изпечени хляба, увити поотделно в чисти кърпи, в които бе увито и по едно парче сгорещен мрамор, за да държи хляба топъл. Имаше малка купичка с масло и парче твърд кашкавал, варено заешко месо, нарязано на парчета, кекс със сливи, няколко ябълки, круши и бутилка със златисто сладко вино.
— Яж — насърчи Блез камериерката си, като й подаде хляб, намазан обилно с масло и с една хубава филия кашкавал отгоре. Самата тя си приготви същото. — Ух — измърмори щастливо с пълна уста и отпуши бутилката с вино. Херта извади от кошницата една чаша и докато дъвчеше с весело изражение на лицето си, Блез я напълни. Щом преглътна, тя пое чашата и изпи виното на един дъх. — Ох, толкова е вкусно! Херта, яж, моля ти се. Аз няма да мога да изям всичко това.
— Ами господин Антъни, милейди?
Блез погледна към пътя, където Антъни Уиндам стоеше сред мъжете и им говореше, докато останалите, изглежда, се хранеха.
— Какво ядат мъжете, Херта?
— Носят си вино и хляб, милейди.
— А лорд Антъни има ли си храна?
— Не знам, милейди. Мисля, че той е очаквал да обядва с теб.
Блез трепна.
— Не мога да го оставя гладен — каза тя. — Занеси му храна, Херта.
— Няма да е хубаво да постъпиш така, милейди — посъветва я мило Херта. — Всъщност ти трябва да го поканиш да се присъедини към нас.
Хубавата уста на Блез се сви с неудоволствие, но тя кимна на прислужницата си.
— Добре тогава, Херта. Покани го да дойде при мен.
Антъни дойде, мълчаливо решен да не се заяжда повече с избухливата си нова „леля“. Очевидно беше, че Блез не го харесва, макар че той не разбираше каква е причината, още повече, че се познаваха много малко време, за да могат да си създадат мнение един за друг. Може би това, че засега той беше наследник на Едмънд, я дразнеше. „Малка егоистка“ — помисли си развеселен. Надяваше се, щом Блез разбере, че той всъщност не представлява заплаха, може би ще го хареса поне малко. Семейството трябваше да е единно, за да бъде силно. Точно сега осъзна, че беше време той също да си избере съпруга. Може би някоя от другите сестри на семейство Морган: нежната Блайт или прекрасната Дилайт?
Когато стигна при Блез, той вече се обърна към нея с по-любезен тон.
— Благодаря, милейди, че ме покани да споделя храната ти. Може ли да седна?
Тя кимна и посочи мястото срещу себе си. После му подаде салфетка, намазан с масло хляб, кашкавал и парче заешко месо.
— Хранете се, господин Антъни — каза тя.
Красивите му бели зъби се забиха в месото и той бързо оглозга кокала. Очарована, Блез му подаде друго парче, което изчезна също така бързо. Блез едва отхапваше от своето парче месо, тъй като беше задоволила апетита си преди това с хляба и кашкавала.
— Вино, сър? — предложи му тя, след като кимна на въпросителния му поглед и той си взе още хляб.
— Аз си нося, мадам, благодаря. Виждам, че в бутилката е останало точно колкото за теб. Не искам да те ощетявам.
Говориха съвсем малко. Блез разчупи кекса на три части и подаде по едно парче на Антъни и на Херта. След като изяде своето, тя изяде една ябълка и една круша. Чувстваше се малко поуспокоена. Бяха изминали едва половината път до Ривърс Едж.
Антъни Уиндам избърса ръцете си с пешкира и се изправи.
— Скоро трябва да тръгваме, милейди — каза той. — Извини ме за неделикатността, но това наистина е последната възможност по пътя да… хм… да се оттеглиш за… облекчаване на личните си нужди.
Още докато говореше, той се извърна и бързо се отдалечи.
— Прав е, милейди. Няма нищо по-лошо да яздиш дълго без… ами нали знаеш — каза Херта.
— Аха — усмихна се Блез. — Знам, но ми досажда, защото непрекъснато ми напомня, като че ли съм дете, Херта. Я ме пази за малко.
После продължиха пътя си и скоро видяха реката. Тя проблясваше сребриста под топлите лъчи на слънцето. Когато най-после достигнаха брега, там ги очакваше сал с един възрастен мъж, за да ги прекара през реката.
— Това ли е булката? — попита той Антъни.
— Да, Румфорд, това е новата господарка, графиня Лангфорд. Мадам, мога ли да ти представя салджията на Михаелсчърч, господин Румфорд?
Блез се усмихна на възрастния човек.
— Никога досега не съм пресичала река — каза тя. — Сигурно не е лесно всеки път да прекарваш сала от единия до другия бряг, Румфорд.
— Ами, милейди, и дете може да го направи — отвърна честно човекът, като свали шапка и се поклони. — Аз съм тук и служа на господаря, откакто баща ми остаря. А имам и трима сина, които ще продължат да го правят след мен. Нашето семейство винаги се е занимавало с тази работа. Не бойте се, днес реката е гладка като огледало. Ще се плъзнем отсреща за миг.