Трябва да пише на сестрите си! Да им напише, че мъжът й е висок като лорд Антъни. Че косата му е тъмнокафява, а очите му са с топлия цвят на черешово вино. Тя любопитно наведе очи към ръката, която държеше нейната. Не беше огромна, но беше голяма ръка с дълги пръсти и красиви, почти квадратни нокти. Той беше облечен с черна кадифена жилетка, богато украсена със скъпоценности. Черният цвят подчертаваше белотата на кожата му.
Графът я въведе в голямата зала на Ривърс Едж. Тя беше прекрасна, с извисен свод и резбовани греди. Имаше четири огромни комина. Във всички весело горяха огньове от черешови дървета и във въздуха се носеше приятен аромат. От двете страни на залата се извисяваха огромни прозорци, през които се виждаше красивият залез. В средата имаше красиво резбована дъбова маса. Зад нея бяха поставени два стола с високи облегалки, които приличаха на тронове. Присъстваха всички слуги.
— Знам колко трябва да си изморена, Блез — каза красивият глас с нисък, интимен тон, предназначен единствено за нея. — Но ще можеш ли да се съвземеш за малко, за да поздравиш слугите си, мила?
— Да, милорд — отвърна му тихо, а в себе си помисли: „Боже, да ме беше накарал ей сега да литна до луната, сигурно щях да го направя.“ Дали съществуваше на света друг, по-грижлив и мил човек от него? Толкова се бе страхувала, че той може да бъде нахален и подигравателен като племенника си…
През следващите няколко минути тя като че ли наблюдаваше отстрани всичко, което ставаше наоколо й. Тя поздрави всички слуги според йерархията им, като се усмихваше и казваше по някоя мила дума на всеки. Майка й сигурно би се гордяла с нея, помисли си тя, защото наистина бе успяла да прикрие истинските си чувства. Защото в действителност й се искаше само да остане насаме с този мъж с прекрасния глас. Искаше да го опознае и да му се хареса. Но сега стоеше изправена и изпълняваше стриктно задълженията си като новата графиня Лангфорд, докато и последният слуга не си отиде.
— Справи се чудесно! — За нейно огромно удоволствие графът одобри поведението й, когато най-после останаха сами в залата. — Виждам, че си изморена. Позволи ми да те заведа в твоя апартамент, скъпа моя. След като се изкъпеш и се настаниш, съм разпоредил да ни поднесат вечерята при теб. Добре ли съм сторил?
— О, да! Много добре — отговори му Блез. — Едва вчера по това време научих, че трябва днес да дойда тук. Всичко стана толкова бързо, че даже не мога да повярвам, че вече наистина съм тук.
Едмънд Уиндам се усмихна на нейната откровеност.
— Разбирам — каза той, — че това внезапно променяне на датата на сватбата ни те е притеснило, но съм сигурен, че Тони е обяснил на теб и родителите ти причините. Вие минахте през Михаелсчърч и Уайтън и ти сама видя щастието, което донесе твоето пристигане. Събитията през изминалото лято изплашиха хората. Жените заговориха, че над Лангфорд, господаря му и хората тежи проклятие. Беше нужно да се противопоставя на подобни слухове колкото е възможно по-бързо. Ако не бяха тези обстоятелства, аз за нищо на света нямаше да те лиша от сватбения ти ден. Но аз ще ти се отплатя за този жест, Блез. Обещавам!
Докато й говореше така, те бяха излезли от залата и той я беше повел нагоре по широкото стълбище и по широк коридор с прозорци от едната страна. Графът спря пред тъмна дъбова врата и я разтвори широко. После за нейна изненада той вдигна Блез на ръце и я пренесе през преддверието в стаята. Когато я сложи на краката й, тя не знаеше дали ще се задържи права, защото се беше разтреперила.
— Сега ще те оставя в грижливите ръце на Херта — каза той тихо. — Когато бъдеш готова да ме приемеш, изпрати да ме извикат.
Той я хвана за раменете и нежно я целуна по челото. После се обърна и излезе.
Блез остана закована на пода, с поглед вперен във вратата, която се затвори зад него. Искаше й се да коленичи и да благодари на Светата майка за това, че я е дарила с такъв прекрасен и мил съпруг. Щеше да се засмее на глас, като се сети колко резервирана беше по отношение на тази женитба. О, дано само той да я обикне! Чувстваше, че тя вече се влюбва в него.
— Милейди — Херта леко я побутна по рамото.
Блез я погледна и тихо се засмя.
— Мисля, че съм омаяна — подигра се сама на себе си.