Той се приближи и взе ръката й в своята. Поведе я към другата стая, където на масата пред камината ги очакваше вечерята им.
— Сигурно си много гладна — каза графът. — Тони ми каза, че сте спрели само за малко днес след обед и сте закусили с онова, което ви е приготвил готвачът на Ашби. Ще видиш, че готвачът тук, в Ривърс Едж, е голям майстор. Пътуването приятно ли беше?
— Да, милорд. Природата между Ашби и Ривърс Едж е прекрасна. По-рано не съм ходила толкова надалеч.
Той се усмихна и я настани до масата.
— Тази вечер — каза графът — аз ще ти сервирам, моя лейди. — Той се пресегна, взе една чиния и я напълни, като избираше най-хубавото късче от всяко блюдо. Когато я сложи пред нея, Блез видя, че имаше тънко нарязана риба сьомга, специално приготвено пилешко месо със сос, агнешки ребърца и млад грах, приготвен с бяло вино. Върху масата бе поставен топъл хляб и сребърна купа с масло. Имаше и няколко вида сирене — твърд кашкавал, някакво меко сирене със златист цвят и меко френско сирене „Бри“, което Блез досега не беше вкусвала.
За себе си графът приготви две чинии. Едната бе пълна със стриди, а другата — с храна като нейната. Преди да седне, Едмънд Уиндам наля силно червено вино в два обковани със сребро бокала. После седна срещу нея, отряза две филии от хляба и й подаде едната.
— Някога отделяла ли си се от Ашби, Блез? — попита я той.
— Не, милорд. Ходила съм на не повече от няколко мили. На дванадесетия си рожден ден поисках да отида в Херфорд, за да видя катедралата. Пътуването беше предвидено, но за съжаление сестрите ми се оплакаха от болки в корема и ние не отидохме — тя сви рамене и си взе малко от пилешкото месо.
Графът остави на масата черупката от стридата и се обърна към нея:
— Когато се установиш и свикнеш с Ривърс Едж, може би ще поискаш сестрите ти да дойдат на гости.
— О, да, милорд! — Погледът й светна и той разбра колко притеснена е била тя. — О, много бих искала, наистина! Вече ми е мъчно за тях. Ние никога не сме си представяли, че ще живеем отделно, дори и след като се омъжим, защото естествено никоя от нас не е предполагала, че ще се омъжи толкова успешно. — Тя говореше бързо и го гледаше открито с виолетово-сините си очи. Дъхът му спря. Графът бе очарован от красотата й. — Не знам как да се отблагодаря за доброта ти, милорд — продължи тя. — Ти се превърна в добрия вълшебник за всички нас, като се ожени за мен и осигури зестра за всичките ми сестри. Аз ще се постарая да бъда най-добрата съпруга на света, милорд, и съм сигурна, че бог ще ни благослови със синове, които ти толкова много желаеш!
„Добрият вълшебник!“ Той се сви, когато чу тези думи. Почти два месеца се бе взирал в портрета й, но сега видя, че тя е много, много по-красива. Не искаше да бъде „добър вълшебник“ за нея. Искаше да й бъде любим. Тя беше най-изкусителното същество, което бе виждал до сега и я желаеше силно… Но се сдържа и проговори спокойно:
— Аз съм сигурен, че ще бъдеш идеална съпруга, Блез, и че ще имаме пълна къща с деца. Ще имаме и синове, разбира се.
След като свършиха да ядат, той забеляза, че нейната чиния бе наполовина пълна, но беше изпразнила чашата си. За десерт имаше ябълкова торта със сметана. Той стана, отнесе чиниите и й поднесе торта. Забеляза, че й хареса. Когато приключиха и с десерта, той отново се изправи.
Заобиколи масата, помогна й да стане и обгърна кръста й с ръка.
Блез се вдърви. Знаеше, че не бива, но не можа да се въздържи. Тя тревожно прехапа долната си устна, като избягваше погледа му. Усещаше как сърцето й се блъска в гърдите. „Това е моят съпруг — помисли си отчаяно. — Трябва да откликвам на всяко негово желание. Трябва да му доставям удоволствие. Не бива да се поддавам на детски страхове. Вече съм съпруга.“ Но продължи да трепери, притисната до него.
— Ти се страхуваш — каза той. Беше просто установяване на състоянието й.
— Аха — прошепна тя, като се мразеше заради страхливостта.
Той повдигна лицето й, за да може да я погледне и като наведе глава, докосна със своите устни нейните. Бяха студени и твърди и тя се затресе несъзнателно. Графът се изненада, но я разбра и я притисна успокоително.
— Ти си девствена — каза той. Знаеше го. — Нормално е да се боиш. Майка ти каза ли ти какво те очаква?
Блез мълчаливо кимна, като скри очите си. Уиндам разбра, че тя изпитва и други чувства, не само обикновения страх на девственица.
— Не бива да се боиш от мен, Блез — каза й със спокоен глас. — Искам да ми кажеш от какво си толкова изплашена. Не трябва да се страхуваш от факта, че съм твой съпруг. Довери ми се. Искам да споделяш с мен всичко, скъпа моя. Доверието между съпрузите е основата за здрав и щастлив брак. Погледни ме сега, мила моя, и ми кажи от какво те е страх.