— Дългият ми опит ме е научил, племеннико, че човек не може да накара дори кон насила да влезе във вода, камо ли жена да се подчини насила на желанията му — последва забавен отговор.
— Тя ти е отказала?! — По-младият мъж подскочи ужасено. — Но тя е твоя жена, а ти си нейният господар!
Едмънд Уиндам се засмя.
— Ти чувал ли си някога аз да съм насилвал жена, Тони? Тя е млада, изплашена и девствена. До преди няколко часа не е знаела дори как изглеждам. Тя иска да бъде ухажвана.
— Ухажвана ли?
— Аха, ухажвана.
— Но вие вече сте женени.
— Това, че един мъж е женен за жена си, не означава, че не трябва да я ухажва. Аз трябва да живея с Блез, докато смъртта ни раздели, което, надявам се ще бъде след дълги години. Затова началото на съвместния ни живот е много важно. Мога ли да разруша възможността ни за щастлив живот само за да задоволя моментната си страст? И бог, и Светата майка няма да го одобрят. Блез иска малко време, за да ме опознае, и е права. Аз имам намерение да й го предоставя.
Той пийна от чашата си.
— Не те разбирам, Едмънд. Ти жали по Кати цяла година и доколкото знам, през това време не си се докосвал до жена. А след това се ожени отново. Дори направи сватбата по-рано, за да успокоиш хората си. Сега това красиво същество е твоя жена, а ти няма да спиш с нея, защото не й се харесвало… Няма ли да я разглезиш с това и да я оставиш да си мисли, че тя ще командва в семейството?
— Ти не разбираш жените, Тони. Блез е тук и това е най-важното за моите хора. Дали ще спя с нея тази вечер или след няколко седмици няма значение за никой друг, освен за мен и нея. Ти никога в живота си не си имал по-сериозни отношения с жена и не разбираш, че съпругата не може да бъде третирана като някоя обикновена повлекана. Блез трябва да ме опознае, преди да ми се отдаде. Тя нищо не ми е отказала. По-скоро успя да ми обясни добре своите чувства.
— Боже мой! Ти вече си влюбен в това същество. Но нека да те предупредя, Едмънд, че аз се запознах с друга страна от характера на твоята съпруга, която, надявам се, ти няма скоро да познаеш. Тя е с доста упорит характер за възрастта си.
— Надявам се, че наистина е така. Всички жени са такива. Да не би да си усетил тази упоритост, когато си й чел лекция за задължението й да ми роди наследник? — развеселено блеснаха очите му.
— Казала ли ти е? — изненада се Антъни.
— Да, каза ми. Беше много оскърбена, защото май всички са й говорили само за това след годежа ни. Тя е била склонна да приеме тези наставления от семейството си и от свещеника си, но се боя, че не й е било приятно да го чуе и от теб, Тони. Много ми се иска да видя как изглежда, когато е ядосана! — пошегува се той.
— Отивам си у дома — каза недоволен Антъни. — Тъкмо има луна и ще виждам пътя. Мисля, че е добре да се срещна с мама, преди да дойде у вас. Тя сигурно ще бъде много любопитна да се срещне с новата ми „леля“.
— Кажи на Доро, че аз и Блез ще приемем благословията на отец Мартин пред хората на стъпалата на църквата, утре в единадесет преди обяд. Бих желал и тя да присъства. Баща ти дали ще е в състояние да дойде?
— Ако не вали и не е влажно, сигурно ще може — каза Антъни. — Колко се боя от зимата! Никога не съм виждал татко в по-лошо състояние, така изкривен от болки, както през миналата зима. А пък толкова се държи… не се предава.
— Баща ти вече не е млад. Наближава шестдесетте, Тони, а и никога не е бил много здрав. Даже съм изненадан, че доживя до тази възраст. Това се дължи на грижите на Дороти, която толкова обича баща ти. Ето такава любов искам и аз да има между мен и Блез. Нали ме разбираш?
Антъни Уиндам стана от стола си.
— Да, Едмънд, мисля, че те разбирам.
— Ти също трябва да се замислиш за женитба, Тони. Ти си единственият наследник на баща си и състоянието ти е достатъчно, за да си намериш добра партия.
— Тъкмо днес си мислех за това — дойде отговорът веднага. — Може би някоя от сестрите на новата ми леля? Те са цял куп красиви, жизнени девойки, с добър произход. Да, баща ми сигурно много ще се радва, ако може да подържи на коленете си внуци, преди да умре.
Сега и графът се изправи и като прегърна племенника си през рамо, го поведе към изхода. След малко се чу шумът от копитата на коня на Антъни. Той го яхна и потегли на северозапад покрай реката към Ривърсайд. Едмънд остана загледан, докато го изгуби от поглед. После погледна към почти пълната луна, която осветяваше топлата септемврийска нощ. Най-после с въздишка влезе вкъщи, затвори вратата зад себе си и се отправи бавно към самотното си легло.