— Няма ли да ме поканиш на вечеря? — закачи го отново Тони.
— Не, няма — дойде тъжният отговор.
Далечна гръмотевица като че ли сложи удивителна върху отговора на графа. Той обърна жребеца си и се отдалечи, последван от слугите и кучетата си, като остави изненадания си племенник по средата на пътя.
Пета глава
Блез мразеше гръмотевичните бури. Тя се постара да прикрие нервността си, когато за нейно успокоение съпругът й се прибра. Едмънд не разбра за страховете й, понеже тя се мъчеше да ги прикрие, съзнавайки, че това са детински чувства. Есента беше суха. Дъждът бе започнал да вали тихо. Но днешният топъл ден, изглежда, бе предизвикал нарастващата страховитост на бурята, която последва.
Далечните гръмотевици приближаваха Ривърс Едж, небето над хълмовете просветваше с ярка, неземна светлина. Блез беше унила по време на вечерята. Едмънд стоеше тихо замислен, без да знае за страха, който тя изпитваше. Нямаше настроение за целувките и прегръдките, които всъщност не водеха доникъде. Подигравките на Тони го бяха засегнали по-силно, отколкото му се искаше да си признае. За пръв път след смъртта на първата си жена той си помисли, че би могъл да преспи с някоя от слугините и като се огледа, спря погледа си върху закръглената камериерка, която добавяше дърва към огъня в камината. Кафявите му очи се замъглиха весело. Боже, как ще му се подиграва Тони! Трябва да се замисли повече, преди да постъпи като пълен глупак!
— Отивай да си легнеш, скъпа моя — нареди той на изненаданата Блез.
Тя послушно стана и като му се поклони, излезе от стаята с треперещи нозе. Защо той бе избрал тъкмо тази нощ да я остави напълно сама? Смешно беше, че се бои, но трябваше да се справи със страха си. Тя решително изкачи стълбите към стаята си.
— Пригответе ми ваната — нареди тя на Херта и помощничките й.
— Да дръпна ли завесите, милейди? — попита камериерката.
Блез се поколеба малко, после смело каза:
— Не, искам да гледам бурята.
Тя се изкъпа в ароматната вода, докато навън нощта ставаше все по-черна, осветена от ярките отблясъци на мълниите.
Младите прислужнички притичваха бързо и приготвяха леглото на господарката си, светлорозовата й копринена нощница и подреждаха внимателно дървата в камината, за да не угасне огънят от някой по-силен повей на вятъра. Херта помогна на господарката си да излезе от ваната, бързо я изсуши и облече в копринената нощница, която се плъзна безшумно по тялото й. Докато изнасяха ваната от стаята, камериерката с обич разреса дългата кестеняво руса коса на Блез, после завърза панделките на пищната й шапка и я заведе до леглото.
— Искаш ли аз или някое от другите момичета да остане при теб да те пази, милейди? Бурята е доста силна и май няма намерение да затихне.
— Не — каза Блез смело, въпреки че изобщо не можеше да каже, че изпитва точно такова чувство. — Бурята не ми пречи. Лека нощ, Херта.
Херта се поклони и като пооправи за последно завивката й, тръгна да излиза от стаята.
— Приятни сънища, милейди — каза тя. „Сънища ли?“ Нямаше изобщо да може да заспи при тези гръмотевици и светкавици зад прозорците. Тя се сви в леглото и съжали, че не позволи на прислужниците да дръпнат завесите. Ако беше го направила, само щеше да чува гръмотевиците. Вятърът виеше около къщата, влизаше през комините и разлюляваше пламъците на огъня. По стените на стаята играеха странни сенки. Блез се разтрепери, като си спомни приказките на старата Ада за духове и призраци, които се появяват в бурни нощи като тази.
— Няма да се страхувам — зашепна си тя на глас и като се чу, като че ли малко се поуспокои.
Нощта ставаше все по-тъмна, а бурята се приближаваше. Струваше й се, че светкавиците и гръмотевиците удрят по къщата, а тя се намира в центъра на урагана. Заедно със силния гръм, който, изглежда, удари един от високите комини, защото се чу да падат тухли, всички добри намерения на Блез да бъде смела се изпариха.
Ужасена, тя започна да пищи. Ужасът я заливаше отвсякъде. Изплашените й викове се чуваха по целия етаж на къщата. Почти веднага вратата откъм спалнята на съпруга й се отвори и графът изтича в стаята й.
— Блез! Какво има, мила моя? От какво се изплаши толкова? Кошмар ли сънува? — Едмънд беше до нея и я взе в прегръдките си. Сладкият аромат, който се излъчваше от нея, замая главата му.
— Б-бурята! М-мразя гръм-мотевиците! — заекна тя мъчително, скрила глава в нощната му риза, тъй като той дори не бе успял в бързината да наметне халата си.