— Дайте ми, която и да е от дъщерите си, милорд Морган. Вие изберете. За мен друго няма значение, само да е здрава и на възраст да може да ражда деца. Запазете земите за сина си. Аз ще взема дъщеря ви без зестра. Като част от брачния ми подарък за нея ще осигуря на всяка от другите ви дъщери зестра, така че вие да можете да ги омъжите подходящо. Към моята съпруга ще се отнасят като към кралица и на нея няма да й липсва нищо: заклевам се пред вас и пред душата на скъпата ми Катерина.
Розмари Морган притисна ръка до устата си, за да задържи възклицанието. Не можеше да повярва в това, което току-що чу, защото то бе чудо и сигурно бе отговорът на техните горещи молитви. Сиво-сините й очи бяха отворени широко и обърнати към съпруга й. Той беше пребледнял от шока, изпитан след думите на графа. Като че ли измина цяла вечност, докато той се съвземе.
Най-после лорд Морган въздъхна дълбоко и като че да освежи главата си, я разтърси.
— Аз, естествено, бих избрал най-голямата си дъщеря. Тя трябва да се омъжи първа — каза той. — Ще навърши шестнадесет години в края на ноември. Казва се Блез1.
— Необикновено име — отбеляза графът.
— Всички наши дъщери носят необичайни имена — обади се лейди Морган, съвзела се най-после от изненадата. — Опасявам се, че отец Джон не ги одобрява. За да го направя обаче, аз съм кръстила дъщерите си първо с име на светица. Но тъй като първото име на всички е Мери, всички ги знаят с имената, които съм им дала аз като втори.
— И вашата дъщеря Блез ли е така упорита като вас, мадам? — пошегува се графът. — Надявам се, че името не определя характера й.
— Блез е добро дете, сър, но ще бъда честна към вас — каза лейди Морган. — Тя не е с лесен характер. Никоя от дъщерите ми не е.
— А какви са имената на другите? — засмя се той.
— След Блез са Блис (блаженство) и Блайт (щастие), нашите четиринадесетгодишни близначки. После идва Дилайт (удоволствие). Тя е на тринадесет и все още не е зряла. Нашата втора двойка близначки — Ларки (закачка) и Линет (пойна птичка), са на девет години. Ванора е на седем, а Гавин и сестра му Глена са на пет години.
Графът отново се усмихна на лорд и лейди Морган.
— Завиждам ви за това чудесно семейство. Особено заради малкия ви син — каза той.
— Беше време, когато дори и аз вече не се надявах, че някога ще се роди — откровено призна Роберт Морган.
— Но той все пак се роди — натърти графът. — С една млада и здрава съпруга до себе си аз се надявам, че също ще се радвам на син. Значи решено, сър? Ще ме приемете ли за зет?
— Разбира се, с удоволствие, макар че се срамувам, защото ще ви дам дъщеря си само с нейните дрехи на гърба. Но въпреки всичко ще потъпча гордостта си заради нея и заради останалите си дъщери. Аз ги обичам и искам да бъдат щастливи.
Двамата мъже се изправиха и стиснаха ръце.
— Няма ли да останете на вечеря в такъв случай и да се запознаете с Блез? — попита лорд Морган.
Съпругата му вдигна изплашено очи към небето. „Света майко! Мила света Ана! Роберт не помни ли, че вечерята ни е само от супа и хляб? Боже, дано графът откаже! Ако го направи, ще запаля свещи чак в катедралата на Херфорд“ — молеше се тя наум.
— Съжалявам, но не мога, сър — отвърна лорд Уиндам. — До дома ми има цели дванадесет мили. Аз трябва да съм там преди залез. Днес е рожденият ден на сестра ми. Организирал съм празненство в нейна чест. Брачните договори ще бъдат написани и ще ви бъдат изпратени. Вие можете да промените в тях всичко, което пожелаете, и да ми върнете подписаните договори. Веднага ще бъде разпоредено трикратното обявяване на имената ни в църквата. А на тринадесети септември аз ще дойда отново, за да честваме сватбата ми с вашата дъщеря.
— Един момент, милорд — каза лейди Морган. Тя се изправи и грациозно пресече стаята. Върху голямата маса имаше правоъгълна кутия от тъмно дърво, обкована със сребро. Когато я отвори, се видя, че вътре има няколко миниатюрни портрета. Тя взе първия, извърна се и му го подаде. — Нашият роднина, господин Питър, се забавлява да рисува портрети на децата ни всяка пролет. Това е последният портрет на Блез. Помислих, че вие, милорд, бихте пожелали да го притежавате.
Когато прие подаръка, той се вгледа в дребното, но с гордо изражение лице на миниатюрата. Мислите му все още бяха дотолкова завладени от Кати, че дори не бе и помислял до този момент как би могла да изглежда новата му съпруга. Досега това не бе имало значение. Искаше само тя да е здрава и да може да изпълни върховния си дълг — да му роди здрави наследници.