— Това е най-прекрасната Коледа в живота ми — тихо каза Блез на съпруга си.
— Така е и за мен, защото си моя съпруга — отговори й той с поглед, изпълнен с любов.
Слугите прибраха от масата блюдата и поднесоха сладкиши и плодове. Поднесоха и сладко вино. Най-младите членове на семейството оцениха особено високо марципана, излят в различни форми на цветя, животни и звезди и украсен с оцветена захар.
Пристигна група мимове. Това бяха хора от селата на графството. Най-напред те се извиниха, че не са дошли в навечерието на Коледа, но се оказало, че си пийнали повечко и се забавили, след което трябвало да идат на литургията.
Преди още Едмънд Уиндам да ги увери, че не се сърди, съпругата му заговори:
— Няма нужда да съжалявате, добри хора. Вашето идване на този ден ни радва и придава още по-голяма празничност. Покажете представлението си и нека Бог ви благослови!
Маскираните лица веднага светнаха в усмивки.
— Бог да благослови вас, уважаема лейди, и да ви дари с прекрасен син за следващата Коледа! — извикаха те в хор.
Лицата им бяха маскирани, защото такава беше традицията и макар някой да ги познаеше се правеше, че не е така.
После мимовете изиграха традиционната пиеса за свети Георги — патронът на Англия, за турския рицар и дракона, когото той е победил.
Всички бяха очаровани от добрата им игра, даже по-малките деца запищяха от страх, когато видяха битката на свети Георги с дракона.
Когато приключиха, в залата гръмнаха ръкопляскания и поздравления. Артистите бяха наградени с цяла торбичка сребърни монети и поканени в кухнята да се нахранят.
Празненствата продължиха през всичките дванадесет дни на Коледа. В навечерието на Нова година имаше фойерверки по всички околни хълмове, докато камбаните възвестяваха настъпването на новата 1522 година. На сутринта всички си разменяха новогодишните подаръци.
Едмънд изненада Блез с красива пелерина от кафяво кадифе, подплатена със заешки кожи и с огромен топаз, обграден със злато, за закопчаване. Блез пък изненада съпруга си с един великолепен сив жребец, отгледан от един от съседите им за разплод.
— Как, за бога… — започна той, а тя се засмя.
— Доро ми помогна да го уредя — отговори на незададения въпрос.
Останалите подаръци, които бяха приготвили заедно за семейството, бяха също прекрасни, но новогодишният подарък на Блайт Морган за бъдещата й свекърва беше най-голямото събитие на деня. Лейди Мери Кингсли беше благочестива и набожна вдовица, отдала се на Бога. С разрешението на църквата тя бе основала малък манастир, където заедно с дванадесет монахини се грижеха за благочестиви дела. Блайт бе използвала двете седмици, за да изработи великолепна покривка за олтара на манастира.
— Скъпо дете! — Приятното и мило лице на лейди Мери светна. — Не би могла да си представиш колко ме трогна с твоя подарък. Бог сигурно е чул молитвите ми, като позволи на моя син да те намери. Бъди благословена, скъпа Блайт!
— Нали ти казах? — прошепна лорд Роберт на жена си. — Може ли някой да не обикне Блайт?
Розмари Морган кимна радостно, но веднага отвърна.
— Добре, че лорд Фицхю няма никакъв близък роднина, който да одобрява или не Блис. Защото с нейния остър език нищо не може да се знае предварително. Надявам се да не отблъсне годеника си още преди сватбата.
Роберт Морган се засмя. Жена му беше абсолютно права в оценките си, но като наблюдаваше дъщеря си и лорд Маруд, можеше да прецени, че той е така омаян от нея, че биха могли да го отделят само ако го убият. Лорд Морган беше доволен от онова, което виждаше. Блис сигурно щеше да се чувства като в свои води в кралския двор, защото, за разлика от Блайт, тя не беше чак толкова привързана към тихия живот на село.
После погледна Блез. Никога не беше я виждал толкова очевидно доволна. Явно беше, че е влюбена в мъжа си, но той също не сваляше очи от нея. Беше се опасявал, че чувствата към първата му жена биха направили от Блез само инструмент за раждане на наследник. Явно не беше така и той се успокои от угризенията, че е омъжил дъщеря си за човек, когото тя никога не е виждала. Всичко се нареждаше дори по-добре, отколкото бе мечтал. Блез беше щастлива, а следващите му две дъщери вече си бяха намерили съпрузи от изключително добри семейства. В такъв момент Роберт Морган не можеше да не се чувства безкрайно доволен. Той пое ръката на жена си и й се усмихна.