Но лицето пред очите му беше красиво. Овалът му бе чист и съвършен, с красиво разположени тъмносини очи и гъсти тъмнозлатисти мигли. Носът й беше леко вирнат. Устата — малка, но с плътни и красиви устни. Беше уста, която мъж не би могъл да се въздържи да не целуне. „Ако чувствителността на устните й е наистина такава, каквато изглежда тук…“ — помисли той. Косата й, разделена на път по средата, беше златисто кестенява и падаше меко, но тежко отстрани на красивото й лице.
Той вдигна поглед.
— Мадам, дойдох да ви моля за съпруга — каза той, — а вие ми предлагате съкровище. Аз съм очарован и безкрайно благодарен.
— Надяваме се — каза Розмари Морган с лека усмивка, — че ще кажете всички тези приятни думи и на моята дъщеря. Тя никога не е била ухажвана. Срамно ще бъде, ако тя не преживее тази толкова очарователна част от брачната церемония.
— Никак няма да бъде трудно да се каже това на Блез — отвърна й той. — Нейната красота почти отне дъха ми.
— Бъдете търпелив с нея, милорд. Тя е млада, но е умна и здрава. Аз ви се кълна, че вие няма да съжалявате за избора си.
Едмънд Уиндам кимна.
— Моето хоби е да облагородявам рози, мадам. Розите са придирчиви същества, които изискват много любов и внимание, докато отвърнат с идеално цъфнал цвят. Вие ми давате една чудна роза и аз се кълна, че ще я съхраня с цената на живота си и ще се отнасям с нея с най-голямо внимание.
После той пое ръката й, целуна я, сбогува се и напусна библиотеката, придружен от Роберт Морган.
Лейди Розмари гледаше как мъжът й изпраща госта. Двамата мъже продължаваха да разговарят, но тя вече не чуваше думите им. Погледна към ръката си, като че ли очакваше да я види променена. После леко се засмя. Съзна, че се беше държала като младо момиче, но разбра, че това се дължи на влиянието на граф Лангфорд. Почти завиждаше на дъщеря си. После въздъхна. Блез дори и не подозираше каква късметлийка е!
Лейди Морган изтича нагоре по стълбите към стаите на децата, където намери старата Ада, бавачката, заедно с трите най-малки.
— Къде е госпожица Блез? — попита тя слугинята.
Старата Ада я погледна и се замисли за момент.
— Ларки и Линет трябва да са в кухнята с готвача или на пасбището да видят новородените жребчета.
Лейди Морган пое дъх и зачака да чуе по-нататък. Старата Ада знаеше всичко, което става в Ашби, но й беше нужно време да си припомня.
После възрастната жена продължи да говори бавно:
— Сега… Дилайт тръгна да догони двете близначки, а пък те бяха с госпожица Блез…
— Къде, Ада?
— Тичат боси по поляните и горите — последва неодобрителният отговор. — Аз мисля, че никак не подхожда на момичета за женене да се държат по този начин. Защото ако ги видят, кой ще ги вземе такива, нашите девойчета? Кой ще се ожени за нашите сладки красавици? — Тя се заклати напред-назад на стола си и по лицето й потекоха сълзи.
Лейди Морган напусна детската стая и се върна долу в главния коридор на къщата. Носеше със себе си най-прекрасната и възхитителна вест! Искаше да каже на Блез за огромното щастие, което я е сполетяло. И къде беше това късметлийче? Без съмнение тича босо по поляните като някоя селска мома. „Не съм я наказвала достатъчно“ — помисли си тя.
А после Розмари Морган се засмя на глас. Те възпитаваха децата си да бъдат доста по-свободни от останалите благородници, нали? И без това не се срещаха с висшето общество. Никога не са очаквали, че някое от техните деца ще влезе в семейството на благородници от най-висшите слоеве. А сега… Колко се промени всичко! Естествено, че всички момичета имаха благородни маниери, те бяха и добри домакини. Но сега ще трябва да научат много повече от това. Особено Блез, щом ще се омъжи след по-малко от два месеца за толкова богат и знатен мъж.
Лейди Морган излезе навън. Съпругът й, вече изпратил лорд Уиндам, се насочваше към оборите. Графът и придружителите му се отдалечаваха по пътя. Тя внимателно огледа околността за своенравните си дъщери. За съжаление, нито една от тях не се виждаше наоколо.
— Ех, нескопосници такива — тихо изруга тя и сама се изплаши от това, че употребява такава груба дума. Но й беше трудно да се сдържи: знаеше такава прекрасна новина, а нямаше на кого да я каже. Прехапа раздразнено устни. „Ах, Блез, каква си проклетница!“ Не можеше да я извика, тъй като Едмънд Уиндам можеше все още да чуе. Въздъхна ядосано и влезе обратно вкъщи, като силно затръшна вратата.
Част първа
Първа глава
Ашби Хол
Лятото на 1521 година
Четирите момичета, добре скрити под храстите в далечния край на пътя, водещ към Ашби хол, можеха да разгледат много добре елегантния посетител, макар че не чуваха за какво говори той с баща им.