— Ако остане, няма да помогне на баща си. Повече ще го зарадва, ако отиде с Оуен в кралския двор. Ако господ е решил да прибере баща му, то ще се случи независимо дали Тони е тук, или го няма — отговори Едмънд.
Дилайт Морган гледаше тъжно как Антъни Уиндам тръгва с Оуен Фицхю. Щяха да придружат родителите на Тони и веднага след това да тръгнат за кралския двор. Красивият граф Маруд целуна силно Блис и си взе довиждане с нея, но за малката Дилайт нямаше специално прощаване. Тя бе положила толкова усилия да привлече вниманието на Антъни, но сега той дори не се заинтересува тук ли е, или я няма.
Лорд Кингсли реши да отиде в Ашби на гости на семейство Морган. Освен майка си той нямаше други близки, а имението му беше добре управлявано и без него. Блайт сияеше от щастие, тъй като се беше влюбила силно в милия млад човек, който щеше да й стане съпруг. За нея той вече представляваше целият свят, както и тя за него. Той просто не можеше да повярва, че е имал късмет да намери такава красавица за жена.
Блез не се натъжи много, когато гостите си тръгнаха. Беше доволна, че всички се бяха събрали, но вече очакваше с нетърпение да остане сама с Едмънд. Имаше чувството, че цял месец не са били насаме. Сега чакаше дългата зима щастлива, че ще я прекара с него.
Той като че ли разбра мислите й.
— Доволна ли си и ти като мен, че отново сме сами, мила?
Тя се засмя.
— Да! Знаеш ли, макар че много ги обичам, съм доволна, че си тръгнаха. Шумът беше започнал да ми досажда.
— Така е, мила. Искаш ли да пояздим?
След час, преоблечени в дрехи за езда, те се разхождаха по зимния път. Денят беше топъл, нямаше вятър. Слънцето топлеше с лъчите си гърбовете им. Наоколо притичваха зайци, малки животинчета се радваха на слънчевия ден. Едмънд и Блез яздеха мълчаливо и се наслаждаваха на красотата на природата.
За няколкото месеца, откакто бе дошла в Ривърс Едж, тя бе заобичала това място. Чувстваше странна гордост при мисълта, че някога нейният син ще наследи тази красива земя — графството на Едмънд — с всички традиции на семейство Уиндам. Още се чудеше как така се случи, че Едмънд избра точно нея за своя жена, без дори да знае и името й. Тя беше просто най-голямата дъщеря на дребен благородник, без зестра и без надежда за някакво бъдеще. Колко се бяха променили нещата през последните месеци!
— Защо се усмихваш? — попита я той.
— Мислех за това, какъв късмет имам — отговори му откровено. — Мислех си за миналогодишния януари и колко несигурно беше тогава моето бъдеще. А сега е друго, защото съм твоя жена. Ще бъда майка на нашите деца и двамата с теб ще живеем заедно до дълбока старост.
— Ах, мила моя! Ти си твърде млада и не знаеш, че нищо не може да е сигурно. Времената се менят, хората също.
— Не — възрази Блез. — Ние никога няма да се променим.
— Ние ще остареем. Възрастта също е промяна — каза той.
— Но любовта ни няма да се промени, Едмънд! А щом любовта ни не се променя, и ние няма да се променим, независимо че годините ще отминават.
Той намери логиката й за много интересна.
— Дано Бог те чуе, сладка моя! — каза той и с жест я покани да се връщат към къщи.
Останалите дни на януари бяха студени, но приятни. Обаче през февруари зимата им напомни за себе си. Заваляха снегове и скоро големи преспи покриха имението. Стана толкова студено, че дори реката замръзна и старият Румфорд и синовете му си стояха на топло вкъщи. За голямо удоволствие на Блез един ден двамата с Едмънд яздиха върху леда на реката. Не беше си представяла, че е възможно, и за радост на Едмънд бе толкова въодушевена, че той също се зарази от нейния ентусиазъм. За пореден път си помисли, че нейната младост го подмладява и той се чувства като двадесетгодишен младеж. Когато тя се насочи към средата на реката, той се изплаши ужасно. Помисли си, че сигурно не би могъл да понесе да я загуби…
Ричард Уиндам почина тихо в съня си в последния ден на февруари. Макар и подготвена отдавна за загубата, лейди Дороти преживя тежко смъртта му, но не сподели дълбоката си мъка със сина си, когато му писа, за да не го принуди да напусне кралския двор. Не се чувстваше чак толкова безпомощна, че да рискува да попречи на щастието му. Тони я послуша и наистина не се върна.
През месец март започна да вали, задухаха силни ветрове, появиха се мъгли. Всички очакваха с нетърпение Великден и края на постите. Блез не можеше да понася вече миризмата на готвената риба, чувстваше се отслабнала и единствено мисълта за предстоящите сватби на сестрите й я радваше.
Блис и Блайт бяха решили да се омъжат в един и същи ден, като по този начин щяха и да спестят разноски на баща си. Отец Джон не откри някаква забрана в църковните канони по този въпрос и се съгласи с решението им. Едмънд предложи на Блез да направят сватбите в Ривърс Едж, но тя не се съгласи.