Един слуга напълни чашата на лорд Уиндам с вино. Той я изпи на един дъх, избърса устни и отговори:
— Знам, Едмънд, знам! Трябва да си намеря жена, и то по-скоро, но щом помисля, че трябва да прекарам цял живот с някоя, веднага решавам, че не ми се ще. Докато не срещна жена, която наистина да ми хареса, ще си остана ерген.
— Мъжът все някога трябва да се реши, Тони, както аз с Блез. Аз не познавах щастието, докато не я взех. Това не е ли късмет, не мислиш ли, че и ти трябва да опиташ?
— Може би точно затова съм толкова нерешителен, Едмънд. Защото искам точно такова щастие. Не искам нищо по-малко.
— Предполагам, милорд — намеси се Блез, — че ти използваш точно този аргумент, за да си играеш на бик с кравите от кралския двор. Може би просто се забавляваш и забравяш, че майка ти оплаква неродените си още внуци, че хората в Ривърсайд са без господар и имението запада без управление.
Лорд Уиндам се изненада от избухването й, но се засмя.
— Блез Уиндам, ти си все същата скандалджийка, каквато си беше, когато те доведох от Ашби. Радвам се да отбележа, че бракът не те е променил. Ти ми се скара по-сериозно и от собствената ми майка. Обещавам ти, както обещах и на нея, че ще се оженя, щом намеря подходящата жена.
Блез го погледна сърдито. Имаше чувството, че той й се подиграва, и това никак не й харесваше. По-добре беше Дилайт наистина да се държи по-далеч от този човек. Щеше да й го каже, щом я види. „Господ да пази горката жена, за която щеше да се ожени Антъни Уиндам“ — помисли си Блез.
Ловците тръгнаха рано на другия ден още преди зазоряване. Върнаха се по залез. Блез се погрижи да имат храна — месо, сирене, хляб и вино. Но те винаги се връщаха гладни. Накрая, на тридесети октомври, графът каза на жена си:
— Утре ще бъде последният ни лов, защото Тони трябва да си иде в Ривърсайд, след литургията за Вси светии той и Доро ще тръгнат.
— Ще ми липсва Доро — каза Блез и се сгуши в прегръдката на мъжа си. — Тя вече е част от нашето семейство. Ще се чувствам самотна без нея.
— А за Тони няма ли да ти е мъчно? — пошегува се той, като я целуна по ухото.
Блез въздъхна.
— О, Едмънд, знам, че не се отнасям добре с него, но не мога иначе. Той ме дразни и аз не знам защо. Ами, знам! Защото е нахален. Крие го, но аз го виждам и за мен това е същото като червената кърпа за бик. Като прибавим и това, че отблъсна сестра ми, вече става много.
— Той всъщност не е груб, Блез, но разбирам за какво говориш. Мислех, че само аз съм го забелязал. Предполагам, че е защото той е по-нископоставеният Уиндам. Спомням си, че дори когато растяхме заедно, на Тони това постоянно му се напомняше. Той не трябваше да забравя, че аз ще бъда един ден граф Лангфорд, а той — само лорд Уиндам от Ривърсайд. Спомням си, че дори и Доро, която все пак е дъщеря на граф Лангфорд, непрекъснато му го напомняше. Ако Тони не беше наистина добър човек, скъпа моя, между нас щеше да има голямо съперничество и борба, също както е било между моя дядо и брат му, който е прадядо на Тони.
— Ти си ми разказвал толкова неща, а точно затова никога не си говорил — каза Блез. — Искам да знам семейната ти история, за да я разказвам на Ниса и брат й, когато се роди.
— Моят прадядо — започна Едмънд — е бил Ричард Уиндам, лорд на Ривърсайд. Той имал двама сина — Едуард и Хенри, родени с разлика две години. Още отначало момчетата си съперничели и непрекъснато се биели. Разбира се, по-големият — Едуард — бил поощряван, защото той бил наследникът, а не Хенри. Когато бил на шестнадесет години, Едуард спасил живота на крал Хенри — петият с това име — в битката между англичани и французи при Ажинкур. Веднага след боя кралят го провъзгласил за граф Лангфорд и му дал земите, които сега са наши. Те принадлежали на Сесили де Бохин, за която кралят оженил дядо ми. И тъй като булката тогава била само на три години, изминало доста време, преди бракът да бъде консумиран. Баща ми бил третото им дете. Двете по-големи починали. Но аз прескочих нещо, скъпа. Когато дядо ми станал граф Лангфорд, брат му се отчаял, защото вече нямало да превъзхожда другия? Тогава прадядо ми Ричард намерил решението. Ривърсайд още не бил наречен на големия син и той го накарал да се откаже от естественото си право и да го отстъпи на по-малкия си брат. Дядо ми се съгласил, защото въпреки съперничеството братята се обичали. Така от тях тръгват двата клона на едно семейство. Братята останали цял живот съперници, но приятели. Защото те не се мразели. Всеки си имал своя собствен дял от богатството. Семействата поддържали близки отношения и женитбата между заварената ми сестра Дороти с бащата на Антъни скрепили тези отношения още по-здраво. Тони и аз винаги сме си говорили, че ще оженим децата си някой ден, но засега това не ми се вижда възможно.