— Все пак аз виня сина ти за смъртта на мъжа си — заяви Блез. — Едмънд нямаше да отиде днес на лов, ако Тони не беше му се подиграл! — Тя пак се обърна към Антъни. — Мога да те убия заради това! — После изведнъж пребледня от болка и се сви на две, хванала корема си. — Бебето! Ще изгубя бебето си! Ох! Господ да те накаже, Тони! — изстена тя и припадна на пода.
Слугите се спуснаха към графинята. Вдигнаха я внимателно и я занесоха в спалнята. Положиха я нежно върху леглото. Херта и лейди Дороти побързаха да помогнат на Блез, като я разсъблякоха. По фустите имаше кръв. Двете жени плачеха, но не спираха работа. Роди се мъничко, идеално оформено момченце, но твърде малко, за да оживее, само шест месеца след зачеването.
Като разбра за случилото се, Антъни изрева от мъка и разкъса дрехите си. Синът на Едмънд! Дългоочакваният наследник беше умрял и той като баща си!
— Блез? — попита той майка си. — Как е Блез?
— Тя ще живее… за да ражда деца на някой друг… — каза лейди Дороти и в този миг шокирана разбра: — Господи, помилуй — прошепна тя. — Затова ли не можеш да си намериш жена, сине? Ти я обичаш! Ти си влюбен в жената на чичо си!
— Във вдовицата на чичо си — каза той тихо.
— Тя те ненавижда, сине.
— С времето аз ще я науча да ме обича, майко. Защото аз я обичам от мига, в който я видях — отговори Антъни Уиндам.
— Да ти помага бог, Тони — каза майка му. — Ще бъде чудо, ако се изпълни това невъзможно желание.
— Милорд графе. Милорд графе — чу се гласът на управителя на къщата. — Какви заповеди ще дадете за тялото на лорд Едмънд?
За момент Антъни гледаше с недоумение лицето на управителя и едва след това се досети, че сега той е граф Лангфорд. Объркан, той не можа да пророни и дума.
— Вземете тялото на брат ми и го положете във фамилния параклис — каза лейди Дороти. — После веднага изпратете да повикат отец Мартин.
— Добре, милейди — отвърна управителят и отстъпи назад.
— Антъни! Ела на себе си веднага! — обърна се тя строго към сина си. — Няма кой да ти помогне! Ти наистина си четвъртият граф на Лангфорд и като такъв си длъжен да даваш пример на хората си! Смъртта на Едмънд и помятането на сина му ще донесат голяма мъка на Лангфорд и народа му. Сега ти си техният господар. Ти можеш да скърбиш, но не трябва да показваш голямата си мъка, иначе хората съвсем ще се деморализират. Сега те ще чакат ти да ги ръководиш. Трябва да бъдеш силен заради народа си!
Последва дълго мълчание. После Антъни Уиндам вдигна глава. Очите му бяха тъжни, но в погледа му имаше решителност. Когато заговори, гласът му беше твърд.
— Ще изпратя човек в Ашби. Семейство Морган трябва да бъде до Блез в скръбта.
Лейди Дороти кимна утвърдително.
В следващите няколко дни много хора идваха и си отиваха от Ривърс Едж. Лорд и лейди Морган дойдоха да успокоят дъщеря си, която лежеше в леглото си и плачеше за загубата на съпруга и сина си, но се възстановяваше след аборта. Лейди Розмари се бе преборила с Дилайт, която искаше също да дойде, намерила в трагедията на сестра си нова възможност да се завърти около Антъни Уиндам.
— Никоя от вас няма да дойде — каза твърдо лейди Розмари. — Трябва да тръгнем веднага. Дилайт, ти ще отговаряш за сестрите и братята си. Щом лорд Антъни не те е искал, преди да стане граф Лангфорд, и сега няма да те иска — каза тя безцеремонно. — Сега той ще се стреми по-нависоко. И като граф на Лангфорд сигурно ще се ожени, след като свърши траура. Надявам се, че като знаеш това, ти ще престанеш да го преследваш и ще приемеш някое от добрите предложения, които вече имаме за теб. Вече си на шестнадесет години и половина. Скоро ще те смятат за престаряла. Ти това ли искаш? Сигурна съм, че не искаш да изживееш дните си като стара мома.
Лейди Розмари знаеше, че е много по-лесно да се наложи на Дилайт, отколкото на най-голямата си дъщеря. Блез лежеше отслабнала в леглото си с горящи и потъмнели от мъка очи.
— Той уби Едмънд! — каза тя на родителите си. — Ако можех, аз бих убила него!
— Престани, Блез! — каза лейди Розмари с твърд майчински тон.
— Какво знаеш ти, мамо? Цял живот си живяла щастливо в Ашби с татко и децата. Никога не си изгубила дете или съпруг! — Блез изръмжа към майка си. — Едмънд щеше да бъде жив и синът ни също, ако онзи ден Тони не беше го повлякъл на лов! Той е мислел да убие Едмънд! Знам го! Той искаше да заеме мястото на Едмънд, макар че го прикриваше добре, копелето! — Гласът й се извиси истерично.
— Не, дъще, не позволявай мъката да те заслепи — каза лорд Морган тихо, но твърдо. — Едмънд е искал да отиде на лов в този ден. Не го отричай. Той се е хванал за първия повод, за да отиде. Ти наистина ли вярваш, че Антъни е виновен за това, че онзи глиган е изскочил пред коня на мъжа ти? Дузина свидетели са видели какво е станало. Пък и не само конят на Едмънд се е изплашил. За нещастие, всичко се е случило неочаквано, иначе той щеше да може да успокои коня си, защото той беше добър ездач. Било е случайност, Блез. Ужасна случайност. Не е честно да виниш Антъни за това. Нечестно и неправилно. Едмънд беше най-добрият приятел на Антъни. Те бяха по-скоро братя, отколкото чичо и племенник. Той също скърби за Едмънд. Скърби така дълбоко, както и ти.