Блез гледаше мълчаливо баща си и Роберт Морган видя мъката, която тя изпитваше. Взе я в прегръдката си, а тя заплака с горчиви сълзи, които изгаряха очите й.
— Аз го мразя! — хлипаше тя в рамото на баща си.
— Ако искаш, го мрази, Блез, но не го обвинявай за нещо, което не е извършил — отговори лорд Морган.
След като престоя два дни във фамилния параклис, тялото на третия граф на Лангфорд бе пренесено в църквата „Свети Михаил“, дето остана още един ден, за да може народът да му се поклони. Ако времето не беше толкова студено, това нямаше да може да стане. Върху ковчега беше сложен портретът на графа, а вътре лежеше графът във вечна прегръдка с повитото телце на своя син, когото така силно желаеше приживе и когото най-после бе придобил в смъртта.
Блез беше настояла да присъства на погребението на мъжа си и бе доведена в църквата от баща си. Хората заплакаха още по-силно, като видяха красивата си млада графиня. Блез се държеше твърдо в ужасната си мъка. Какви синове би могъл да има той от тази жена, мислеха си хората и още повече скърбяха за двойната загуба.
Когато излизаха от църквата, след като погребаха прекършеното тяло на Едмънд Уиндам във фамилната крипта, навън валеше сняг. Блез беше истински разгневена, когато се намери в каретата насаме с Антъни.
— Трябва да говоря с теб — каза той тихо и когато тя не отговори, продължи: — Мисля да обявя Ривърсайд и земите му за зестра на Ниса. Знам, че Едмънд още не беше определил зестра за нея и сега това е моя отговорност. Като дъщеря на граф тя трябва да има подходящ дял. Смъртта на баща й ще намали нейното високо положение в обществото, но Ривърсайд ще помогне много за по-нататъшното й издигане. Защото сега тя е много богата.
— Ние с дъщеря ми в Ривърсайд ли ще живеем? — попита тя студено.
— Не, Блез. Вашият дом е Ривърс Едж — отговори той. — Ти си вдовстващата графиня на Лангфорд. Нищо не се е променило.
— Моят съпруг и син лежат във фамилната крипта — каза тя с горчивина. — Това промени живота ми и този на дъщеря ми, милорд графе. Аз никога няма да живея в Ривърс Едж, защото ти ще си там, Тони! Аз ще взема дъщеря си и ще се преместя в Гринхийл, който ми принадлежи. Едмънд ми го даде, когато се роди Ниса, и ние ще живеем там!?
Бледото й лице беше изпълнено с решителност.
— Гринхийл ли? Ти не можеш да живееш в Гринхийл! — каза той. — Къщата на имението е много стара и там не е живял никой от тридесет години насам.
— Тогава защо Едмънд ми я подари? — попита тя.
— Той ти е подарил имението със земите му, а не къща за живеене — обясни Тони.
— Но аз ще живея там — упорито настоя тя.
— Не е прилично млада жена без съпруг да живее сама на такова изолирано място — каза той през стиснати зъби. — Няма да ти позволя да живееш в Гринхийл.
Виолетово-сините й очи потъмняха от яд и тя го изгледа заплашително.
— Ти ли няма да ми позволиш? Кой си ти, че да казваш какво мога и какво не мога да правя? Как си позволяваш подобно нещо, сър?
— Кой съм аз ли? — повтори той с глас, изпълнен със сдържана ярост. — Аз съм граф Лангфорд, мадам, а ти като вдовстваща графиня си под мое попечителство също както и дъщеря ти, която трябва да ти напомня, че е Уиндам по рождение. Аз съм този, който ще каже къде можеш да живееш и дали лейди Ниса Уиндам може да дойде с теб. Като граф на Лангфорд аз съм решил ти, мадам, да останеш в Ривърс Едж. Защото си млада и привлекателна. И тъй като аз трябва да се грижа за твоята репутация, майка ми ще остане като твоя компаньонка. Ясно ли е, Блез?
— Значи ли това, че ще съм твоя затворничка? — саркастично попита тя.
— Ти си почитаемата вдовица на моя предшественик, мадам. Ти и дъщеря ти принадлежите на Ривърс Едж. Какво ще кажат хората, ако ти, едва погребала Едмънд, си събереш багажа и отидеш с детето си в друга къща?
— А ако ти, сър, се ожениш, какво ще си помисли жена ти за нашето присъствие?
— Ако се оженя, тогава ще говорим за евентуалните промени — отговори той.
Антъни си помисли, че това е най-дръзката жена, която е срещал. И въпреки това му се искаше да я прегърне и успокои, защото виждаше колко голяма е мъката й от загубата на Едмънд.