— Малката кучка просто си придава важност — мърмореше Томас Сеймур една вечер.
— Какво, Том, да не би и ти да си претърпял неуспех с лейди Уиндам? — подигра му се лорд Арден. Е, имаш си компания, момчето ми. Никой от нас още не е успял да повдигне отбраната й.
— Какво искате да кажете господа? — засмя се Чарлз Брандон, пер на Съфолк, който беше зет на краля и близък негов приятел. — Да не би никой от вас да не е успял да повдигне полите на дамата?
— Добре казано, братко Чарлз — изсмя се кралят. — Но аз бих смъмрил всеки от вас, господа, за това, че се опитвате да поставяте под съмнение репутацията на една безпомощна млада вдовица.
— Не бихте я смятали за толкова безпомощна, ако беше зашлевила вас, сир — възрази Томас Сеймур. — За бога, ушите ми още звънтят от шамара й.
— Стига си дрънкал, Сеймур — изпъшка лорд Арден. — Не си ли разбрал още, че кралят иска лейди Уиндам за себе си?
Сеймур погледна изплашено към краля, но Хенри Тюдор вече се бе отдалечил и разговаряше с други.
Времето се затопли. Пролетта идеше. През зимата кралският двор се беше преместил на два пъти — първо в „Байнард“, а после в двореца „Брайдуел“. Но с наближаването на Великден дворът се завърна в любимия дворец на краля „Гринуич“. Тук тревата вече беше яркозелена и игликите бяха цъфнали.
С настъпването на Великден животът в двора се оживи. Всички, които си бяха тръгнали за постите, се върнаха. Кралят използваше възможността да изисква все по-често компанията на Блез. Искаше тя да язди до него, когато ходи на лов, да се разхожда с него в картинната галерия, да сяда до него пред камината и да играе шах с него.
— Господи — каза Блис на мъжа си един ден, когато кралят придружи Блез на разходка в градината. — Дали кралят иска онова, което си мисля?
— Моли се на Бога да не е така! — отговори горещо Оуен Фицхю.
— Да не си луд? — попита мъжа си Блис. — Блез е много по-добра от Беси Блаунт или онази глупава крава Мери Болейн. Тя може да бъде истинска „официална метреса“ като онази на френския крал. Ако му роди дете, а пък ако е и син… Бог знае, че кралят се отнесе добре и с лейди Тайлбот, и с госпожица Карей. Ако тя спечели сърцето му, ние всички ще сме щастливи. Както добре знаеш, никак не е лошо да си роднина на любовницата на краля.
Оуен Фицхю поклати глава.
— Това, което предполагаш, не е в характера на сестра ти. Ти, мила моя Блис, сигурно би го направила, ако обстоятелствата ти го позволят. Блез обаче не е този тип жена.
— Тя не може да откаже на краля — каза Блис.
— Не — тъжно отговори граф Маруд. — Не може, но ако това й се случи, ние с теб ще трябва да й помагаме във всичко.
— О! — възкликна Блис. — Дори и Блез, с всичката й наивност, не може да не разбере каква златна възможност й се предлага.
Кралят беше завел Блез в средата на лабиринт от високи храсти в градината и сега я питаше шеговито:
— Да те оставя ли тук, милейди, за да си търсиш пътя сама?
— Мисля, че няма да го намеря — усмихна се Блез. — Вие се шегувате с мен, сир, нали?
— Познанието обаче си има цена, милейди, а ти искаш аз да ти дам своите знания, за да избягаш от този зелен затвор. Каква цена ще ми платиш? — Той вдигна глава и перото му погъделичка лицето на един каменен ангел.
Тя замълча, за да обмисли думите си. Вече беше достатъчно дълго време в кралския двор, за да може сама да разбере, че кралят се забавлява с нея. Не знаеше дали да се смее, или да се плаши от това. Хенри Тюдор беше могъщ. По-добре да не показва страха си — помисли тя и се засмя.
— Е, добре, милорд, каква цена искате вие за огромното познание, с което бихте ме освободили от този лабиринт?
— Много особена цена, мадам. Искам целувка от вас.
Почвата, на която беше стъпила, бе много опасна, но тя не можеше да му откаже.
— Ще трябва да платя — каза тя с престорена въздишка. — Но чак след като излезем, сир.
Сега пък той се засмя. Тя беше не само скромна и строга, но и умна.
— Готово! — каза той ухилен и я хвана за ръката, за да я води. След малко спря. — Зад този ъгъл е свободата. Трябва да си платиш тук, където сме насаме и никой няма да ни види — каза кралят и я грабна в прегръдката си. Изведнъж Блез се изплаши. Тя положи ръце върху кадифената жилетка на гърдите му.
— Милорд… моля… аз… — объркано мълвеше тя.
— Шшт, сладка моя — нежно каза кралят. — Няма да те нараня. Разбирам, че освен на покойния ти съпруг, на никой друг не си позволила да те целуне. Но сега, с цената на всичко, аз ще имам устните ти, ако не за друго, то за да те накарам да замълчиш — и кралят силно я целуна.