Тя започна да губи контрол над чувствата си, както вече не можеше да контролира и тялото си. Кралят проникваше дълбоко в нея и тя усещаше онова удоволствие на страстта, което я караше да забрави себе си, което я издигаше в небесата. Тя дори не се чуваше как стене, нито чу, че когато стигна до оргазъм, викаше името на краля…
Изведнъж се намери в прегръдката му, задъхана и зачудена дали изобщо би могла да разбере този свят с толкова различен морал и ценности от нейните. Ръката на краля галеше разпуснатата й коса, а той нежно шепнеше в ухото й.
— Ето, мила моя, че приключихме с това досадно нещо. Ти вече никога няма да се страхуваш от мен, нали?
— Как можа… — попита Блез. — Как успя да ме накараш да се чувствам така? — Тя скри лицето си на широките му гърди, защото се срамуваше да го погледне.
— Мое малко селско момиче — нежно започна да й обяснява кралят. — Женското тяло е като нежен инструмент. Независимо дали жената е красива, или не, тялото й е нежно и чувствително. Аз добре умея да свиря на инструмента — жена. Може би съм най-добрият в света, макар че Франсоа Френски твърди, че е той, лисицата! Може и така да е, но той е огромен и грозен мъж. — Хенри продължаваше да я гали по косата. — Това беше само предисловието, Блез. Довечера аз ще дойда при теб и ние заедно ще открием още по-големи удоволствия, обещавам ти.
„По-големи удоволствия ли?“ Тя едва не припадна при тези думи. Тъмната страст, която беше изпитала с него, я плашеше, защото беше необикновено силна. Прекрасните чувства, които бе изпитвала с Едмънд, я бяха карали да се усеща доволна и силна. С краля тя се почувства изпразнена, защото усещаше, че той иска да притежава не само тялото, но и душата й. А заради съдбата на детето си не можеше да избяга от него.
— Съвзе ли се достатъчно, за да стоиш права, скъпа? Искам да подредя отново роклята ти — каза кралят.
Тя кимна и остана мълчаливо изправена, докато пръстите му умело завързваха връзките на корсажа й. Тя тихо отиде до малкото сребърно огледало, поставено върху другата маса, и се огледа. Не изглеждаше променена. Бързо разреса косата си и отново здраво я превърза с панделката. Хвърли поглед към него, докато той също оправяше дрехите си. Макар и невъзбуден, мъжкият му орган й се видя необикновено голям. Можеше само да си представи как ли изглежда във възбудата си… „Довечера — помисли си тя — ще трябва да се науча как да се справям с това чудо.“
Ръцете му се отпуснаха на раменете й и той я извърна към себе си. Беше толкова висок, че тя се почувства съвсем дребна до него.
— Нали не ми се сърдиш, Блез? — попита я и за момент тя усети лека уплаха в гласа му.
„Той е самотен — помисли си изненадана. — Сред целия този претъпкан кралски двор — той е самотен и тъжен!“ Това ново усещане накара Блез да почувства състрадание към краля, въпреки безцеремонното му отношение към нея. За момент долови ехото на момчешките чувства в гласа му и му се усмихна леко.
— Трябва да ми дадеш време, за да свикна с новите отношения помежду ни, милорд — каза тихо.
— Кажи, че не съм те наранил, скъпа! — Той пламенно я притисна към широките си гърди. — Не можех повече да се сдържам, Блез! Изведнъж те пожелах толкова, че не можех да чакам! Аз не съм жесток към жените си. Не, скъпа моя, ако имам някакъв недостатък, то е, че съм твърде мекосърдечен към нежния пол.
— Не си ме наранил, милорд. Може би просто ме изплаши в началото, но не си ме наранил — успокои го тя. Независимо от кралското си величие той беше беззащитен колкото всеки друг човек. Колко странно, че никога досега не й беше минавало през ума, че кралят, независимо от могъществото си, имаше нуждите и желанията на един обикновен човек. Осъзнала това, тя разбра, че ще й е по-лесно да понесе току-що преживяното и онова, което щеше да последва.
— Не е ли редно да се присъединим към придворните, преди да са заговорили за отсъствието ни, милорд?
— Когато сме насаме, ще ме наричаш Хенри — каза той, като я хвана за ръка и я поведе навън.
— Дявол да го вземе — изруга Чарлз Брандон пред пера на Норфолк, когато ги видя да прекосяват поляната. — Той най-после я е опитал!
— Какво те кара да мислиш така? — запита лорд Хауард.
— Той изведнъж се оживи, докато дамата изглежда приятно замислена. Да, опитал я е, но от вида му мога да разбера, че не му е било достатъчно. Ще иска още!
— Сега въпросът се свежда до това, дали връзката ще продължи толкова, колкото тази с милейди Тайлбот или с племенницата ми Мери. И дали тя също ще му роди син. Всичко е за добро. Винаги, когато някое от увлеченията му донесе син, той все повече се убеждава в правота на искането си да се отърве от испанката. Ако негово светейшество ни помогне, ние скоро ще имаме някоя високопоставена принцеса, омъжена за негово величество, която да дари Англия със здрави синове.