— Вие ме простете, мадам — каза тихо Блез. — Аз не искам да ви наранявам.
— Знам — отговори кралицата. — Вие не сте като другите, лейди Уиндам. Аз знам всъщност всичко за вас. Още не съм толкова безпомощна, както някои си мислят. Познавам съпруга си и знам как постига целите си. Бъдете внимателна. Вие сте добра жена. Не му позволявайте да нарани и вас, както много други. А сега можете да се оттеглите.
Блез се поклони отново и се върна при очакващата я Блис.
— Какво искаше старата гарга? — попита Блис. Блез поклати глава.
— Горката жена…
— Какво искаше принцесата на Арагон от теб, мое малко селско момиче? — по-късно я попита и кралят.
— Ако ти кажа — отговори Блез, — не трябва да се ядосваш, Хал. Не е нищо сериозно и сърцето ми се къса за горката жена, която се отнесе много великодушно към мен.
— Обещавам — каза той и я прегърна.
— Дъщеря ти ме нарече „лоша жена“ днес следобед. Кралицата ми се извини от нейно име и каза, че принцесата е била наказана за лошото си държание, единственото извинение, за което е, че те обича.
— Малката заприличва на майка си с всеки изминат ден. Трябва да я откъсна от влиянието на Катерина и нейните свещеници, преди да успеят съвсем да я разглезят, ако вече не са успели. — Той я повлече и я целуна, като опипваше с ръка гърдите й. — Забрави ги и двете, Блез — каза той. — Искам да те любя. Има нещо специално, на което искам да те науча тази нощ.
— И какво е то, милорд? — попита тя. Съблякоха се, кралят стана и леко я потупа по гърба.
— Искам да коленичиш пред мен, скъпа — каза той. Тя се подчини. — Сега поеми моето голямо момче в красивите си ръце и го сложи в устата си. Прави с него това, което аз правя с красивите ти гърди.
— Хал — замоли се тя. — Не искай това от мен! Не бива така, сигурна съм!
— Подчини се! — изръмжа той. — Веднага! — Гласът му беше жесток и като я хвана за косата с едната си ръка, с другата пое мъжкия си орган и го притисна към свитите й устни. Блез знаеше, че е длъжна да се подчини. Тя затвори очи, за да не гледа срама си, и неохотно разтвори устни.
Кралят изръмжа от удоволствие.
— Сега си играй с езика, гали ме… ах, да! Да!
Тя се подчини първоначално неохотно, но после откри, че това неприлично нещо, което правеха сега, като че ли я възбужда. Когато кралят й нареди да спре и я положи на леглото, за да отвърне на удоволствието, което му бе доставила, тя установи, че онова, което той извършваше с езика си, й доставя не по-малко радост от естествения акт. Но как беше възможно това? Тя беше крайно удивена.
На сутринта валеше. Дъждът не преставаше да вали и през следващите няколко дни. Кралят беше ядосан.
— Ще се върнем в „Гринуич“ — реши най-накрая. — Когато вали, „Удсток“ е непоносим. Ще отидем там на лов през есента.
Целият кралски двор с облекчение се върна в „Гринуич“. Само кралицата бе изпратена в „Елтам“. Беше септември и госпожица Ана Болейн се върна в двора. Предишната година сестрата на Мери Болейн бе изпратена у дома й, в двореца „Хивър“ заради лошото й държание. Ана Болейн никак не приличаше на по-голямата си сестра. Докато Мери беше закръглена и набита, Ана беше слаба. Мери беше като английска роза с бяла кожа, топли кафяви очи и кестенява коса. Лицето на Ана беше някак бледо, косата й беше права и черна като гарваново крило, а очите — черни като оникс. Мери Болейн беше с кръгло лице, а чертите на сестра й бяха остри като на котка. Мери Болейн беше харесвана заради приятния си детски характер. Ана не предизвикваше симпатии. Смятаха я за безкрайно горделива, а и имаше неприятен характер.
— Грозна врана! Кукумявка! — Така я наричаше кардинал Улеи, а Ана го смяташе за враг, на когото рано или късно ще си отмъсти.
Дукът на Норфолк се грижеше за младата си роднина и мислеше как да я използва по-добре за своя изгода. Накрая реши, че е по-добре да изчака с крайното си решение, преди, открито да се обвърже с момичето.
Хенри Тюдор почти несъзнателно се увлече по госпожица Болейн. Тя не беше красавица, но имаше остър ум, което той ценеше не по-малко от красотата. Кралят преценяваше възможността да преспи с по-малката сестра на бившата си любовница и установи, че перверзността на тази мисъл го възбужда. Какво ли би било, ако тя също му роди син? Мисълта му се стори забавна, но, за съжаление, госпожица Болейн си имаше кандидат в лицето на младия лорд Пърси. Църквата изпитваше трудности с решаването на въпроса за арагонската принцеса, пък и той засега си имаше приятна любовница, в която все още беше влюбен.