— Ако точно това е желанието ти, Хал, може би ще ти направя лоша услуга, като ти помогна да се освободиш от лейди Уиндам — каза сериозно Уил Самърс.
— Ах, Уил, и ти ли? Какво кара всички така бързо да намразят госпожица Ана?
— Аз съм само шут, милорд — отвърна Уил Самърс. — Но имам очи. Дамата не е толкова глупава, на каквато се прави. Тя няма да се предаде така лесно като сестра си. В нея виждам характера на жена, решена да получи от живота много, много повече. От Франция дойдоха клюки, че й липсва морал, както беше с госпожица Мери, която крал Франсис беше нарекъл своя „файтон“. Тази дама сигурно е девствена, а дори и ти, Хал, не можеш да си позволиш да насилиш високопоставена девственица. Нейната цена ще бъде наистина висока и може да се случи така, че дори и ти да не си в състояние да я платиш, добри ми господарю.
— Аз искам да я притежавам, Уил — каза кралят. — Каквото и да ми коства превземането на госпожица Ана Болейн, аз с удоволствие ще го платя!
Уил Самърс поклати глава. Той много обичаше краля, но понякога Хенри наистина мислеше не с огромния си ум, а с „голямото момче“, чиито желания бяха неудържими. Най-голямата му слабост бяха жените и ако не внимаваше, сигурно точно те щяха да го провалят… Той се поклони на краля и излезе да търси граф Лангфорд.
След около час най-после намери Антъни Уиндам, който играеше на зарове и пиеше с група младежи.
— Милорд!
Антъни Уиндам вдигна поглед. Той не позна Уил Самърс, тъй като младият човек беше дошъл в двора по Коледа, както и Блез.
— Да, аз съм — отговори Антъни Уиндам.
— Аз съм Уил Самърс, милорд, шутът на краля. До ушите на краля е достигнала мълвата, че чакате аудиенция при него. И тъй като знае, че сте дошли от много далеч, кралят ви предоставя част от времето си. Елате с мен, аз ще ви отведа при него.
— Но секретарят на краля каза… — започна Тони.
— Секретарят е по-голям глупак и от мен, милорд. Надявам се, че вие не сте — обърна се Уил и закрачи бързо по коридора.
Антъни Уиндам бързо събра нещата си и последва Уил Самърс, който го поведе през коридорите на двореца до личната стая на краля, където влязоха през един таен вход и по този начин избегнаха приемната, където се събираха господа с остър клюкарски нюх.
При тяхното влизане кралят се обърна.
— Антъни Уиндам! — Той протегна ръка с усмивка. — Колко е хубаво, че те виждам отново сред нас. С какво мога да ти помогна, милорд графе? Уил, налей ни малко рейнско вино! Ела, Тони, нека поседнем.
— Милорд, оказах се в доста деликатно положение, тъй като след пристигането си тази сутрин, за да помоля за аудиенция, научих някои неща, които биха могли да направят моята молба безполезна, защото не бих желал да ви обидя — започна внимателно Антъни.
Уил Самърс подаде чашите на двамата мъже и се настани на малкото столче до краката на краля, който не схвана веднага намека, защото все още бе зает със собствените си мисли. Но въпреки това вече беше готов да се обзаложи, че молбата на лорд Лангфорд е свързана по някакъв начин с Блез Уиндам.
— Твоята тактичност и искреност ме очароват, милорд — отвърна кралят. — Кажи ми защо си дошъл и аз ти обещавам, че няма да се обидя, независимо от това, какво ще чуя.
— Как бихме могли да се обидим от онова, което сами си признаваме, Хал? — пошегува се Уил, с цел да разведри атмосферата и да помогне на графа.
Кралският добродушен смях изпълни стаята и височайшата особа отпи от чашата си.
— Така е, глупако — каза той и като се извърна към Антъни, му нареди:
— Говори, милорд графе!
— Сигурно знаете, милорд — започна Антъни, — че аз наследих титлата си от моя скъп и обичан чичо Едмънд Уиндам. Едмънд и аз имахме само четири години разлика във възрастта и тъй като майка, му почина при раждането, той бе отгледан от сестра си, моята майка. Ние израснахме по-скоро като братя, отколкото като чичо и племенник. Миналата есен напуснах кралския двор, за да нагледам собствените си земи, които граничат с тези на Едмънд. Останах при него и съпругата му в дома им Ривърс Едж. Няколко дни аз и чичо ми прекарахме в ловуване. Накрая, в деня, преди да си тръгна, Едмънд предложи да не ходим на лов, тъй като предишният ден беше влажен и студен. Аз глупашки му се подиграх и го увлякох да дойде с мен на лов. Когато се връщахме късно следобед, ние се бяхме задълбочили в разговор и изобщо не забелязахме как пред нас от гората изскочи глиган. Кучетата се разлаяха и конете ни се изплашиха. Едмънд не успя навреме да укроти коня си и животното го хвърли на земята. Аз скочих и се завтекох да му помогна да стане. Той обаче умираше, милорд, защото гръбнакът му бе пречупен, но някаква свръхестествена воля за живот го задържа жив няколко минути. Аз коленичих до него, милорд, и се обвинявах жестоко за сутрешното си държание, което ни доведе до това нещастие, защото видях как животът го напуска. Устните на Едмънд помръднаха и аз поставих ухо над тях, за да чуя как ми казва: „Ожени се за вдовицата ми, Тони. Пази нея и децата ми!“ После той умря, милорд. Занесохме тялото му вкъщи, в Ривърс Едж. Но ужасният шок от загубата на съпруга доведе до помятането на неговия син. След погребението Блез ме помоли да я пусна заедно с дъщеря й да посети родителите си за няколко месеца, за да може да се съвземе от мъката. Аз не можах да се реша да кажа за последното желание на съпруга й, защото в скръбта си тя ме държеше отговорен за смъртта му и на мен ми се струваше, че не е редно в този момент да я занимавам с това. Исках да й го кажа, когато се върне в Ривърс Едж. Една седмица след Великден аз отидох в Ашби, за да придружа вдовицата на чичо си и дъщеря й на връщане у дома. Можете да си представите моята изненада, когато намерих малката Ниса, оставена на грижите на дядо си и баба си, а майка й — още преди четири месеца заминала в кралския двор. Лейди Морган обаче ме убеди, че за голямата й дъщеря е било по-добре да дойде тук, за да превъзмогне скръбта си, отколкото да остане в Херфорд. Аз й разказах за последното желание на Едмънд, но тя ме помоли да оставя дъщеря й в кралския двор до есента, когато ще приключи напълно периодът на траур за Блез. Реших да дойда в кралския двор сега, за да възобновя отношенията си с дамата, да й кажа за желанието на Едмънд и да помогна в подготовката й за нашата женитба, която може да се състои на тридесет и първи октомври — първият ден след годишнината от смъртта на Едмънд. Пристигнах тази сутрин, но веднага научих, че вдовицата на чичо ми, за която обещах да се оженя, е… хм… ваша любимка — завърши Антъни.