Кралят лично предаде булката на младоженеца, факт, на който никой не посмя да се подиграе публично, но тайничко всички се шегуваха. Граф и графиня Маруд също присъстваха като роднини на младоженката. Сватбата се състоя рано сутринта, след което лично кралят даде закуска. Имаше много тостове за здраве на двойката, а после, точно преди да заминат, те получиха благословия от кардинал Улеи.
— Нека се надяваме, че бракът им ще бъде по-дълъг от живота на кардинала — прошепна госпожица Ана Болейн на брат си Джордж.
— Кралят е вече твой, сестричке — каза Джордж Болейн.
Ана Болейн се усмихна скришом.
— Ще бъде — тихо отговори тя. — О, да, братко Джордж, ще бъде. Особено сега, когато го отървах от добрата сладка лейди Уиндам.
— Не беше нужно да измисляш толкова сложна комбинация, ако искаше просто да повториш действията на сестра си Мери — пошегува се Джордж Болейн.
— Аз не съм си пазила моминството толкова дълги години, за да се правя на курва като сестра си — рязко отговори Ана.
— Не искаш ли да бъдеш кралска любовница? — изненада се Джордж.
— Любовница ли? Дявол да го вземе, не! Аз изобщо нямам намерение да бъда любовница на когото и да било!
— А какво, тогава, Ани? — попита Джордж.
— Имам намерение да му стана съпруга, Джордж — каза Ана Болейн. — Имам намерение да бъда кралица! Затова се радвам, че така лесно се отървах от Блез Уиндам!
Джордж Болейн отметна глава и се изсмя на глас.
— За бога, Ани, ти си страхотна! — възхити се той.
— Така е, братко — съгласи се Ана и като че ли без да гледа, протегна ръка и хвана булчинския букет, който Блез току-що бе хвърлила. Тя го стисна здраво и зарови лице в него да вдъхне приятния аромат на виолетки и рози.
Джордж не можа да се въздържи и се изсмя още по-силно.
Част четвърта
Единадесета глава
Ривърс Едж
Есента на 1525 година — май 1527 година
Граф и графиня Лангфорд напуснаха двореца „Гринуич“ още преди обяд с четири карети. Две от тях возеха багажа и слугите, а в първата и втората пътуваха графовете Лангфорд и Маруд със съпругите си. Малкият конвой бе ескортиран от две дузини въоръжени конници. Заобиколиха Лондон, което им спести поне половин ден. Щяха да пътуват заедно по-голямата част от пътя, до границите на Ривърс Едж, където Оуен и Блис щяха да се отклонят на запад към Маруд Хол.
Пътната карета на Лангфорд беше голяма и удобна с кожена тапицерия на седалките и стените, и със стъклени прозорци, които можеха да се свалят и вдигат. Имаше достатъчно място Тони, който беше висок почти метър и деветдесет, да опъне краката си. Каретата беше широка и макар да седяха един до друг, между Блез и Антъни оставаше достатъчно свободно място. От двете страни на седалката, върху стената на каретата, бяха заковани малки сребърни свещници с по две свещи.
Блез се бе преоблякла в тъмнозелен пътен костюм, с пелерина, подплатена със сиви заешки кожи. Денят беше студен, но слънчев и тих. Конете се движеха бързо и равномерно. Антъни беше съобщил в Ривърс Едж да им изпратят допълнителни коне, за да могат да ги сменят, когато се изморят, и да пътуват по-бързо. Предварително бяха резервирани места, но хановете край пътя, за да могат да почиват, тъй като пътуването щеше да продължи няколко дни.
Двамата не разговаряха много.
— Ти бе така красива като булка, както и първия път, Блез — обади се сковано Тони.
„Необходимо ли е сега да ми напомня за Едмънд?“ — помисли си Блез, но после осъзна, че той е искал всъщност да й направи комплимент. Може би чак след като го е изрекъл се е сетил, че я наранява, като споменава за първия й брак.
— Благодаря, милорд — успя да му отговори. — Ти също беше може би най-красивият жених, когото съм виждала. Някои от дамите те гледаха доста захласнато.
И двамата не се решиха да кажат нещо повече и продължиха да пътуват в мълчание. Най-после Антъни отново се обади.
— Достатъчно топло ли ти е, Блез?
Тя кимна. Мълчанието продължи. Най-после той не издържа и като почука на кочияша да спре се обърна към нея: