— Ами наградиха ли го? — попита тихото гласче.
— Кой да го Награди?
— Родителите на спасеното.
— С какво да го наградят? След пожара те останаха последни сиромаси. Хайде сега, спете спокойно! Лека нощ, деца!
На другия ден, докато се печеха на зелената трева като гущери, децата дълго шушукаха правиха сметка и се съветваха. Учителят дойде при тях и се провикна:
— Деца, ще пратиме в Троян стария слуга да ни купи за утре дини или круши. Който иска диня — да си дигне ръката. Никой. Който иска круши — да си дигне ръката! Пак никой. Какво значи това?
Тогава се изправи едното от ония момчета, които оскърбиха Вълча, и рече:
— Господин учителю, ние се отказваме за три дни и от дините, и от крушите.
— Защо? — попита учуден учителят.
— Със спестените пари искаме да прибереме още един летовник.
— Онова момче куцо — Вълчо. Вие не го познавате, то е герой. Приберете го, господин учителю! Нека прекара лятото при нас!
— Чух вече за него. Всички ли се отказвате от плодове заради Вълча?
— Всички! — извикаха четиридесет гърла.
— Вие сте славни момчета, доведете го!
Децата скочиха и се втурнаха към ливадата. Намериха куцото момче, разказаха какво се решили и го заведоха в летовището. Окъпаха го. Намериха и за него снежнобяла ризка и къси гащета. Натъкмиха го. Вълчо не знаеше къде да си дене ръцете от срам. От очите му струеше безкрайна благодарност.