Дядовата Либенова къща е изградена на една джоглина, следователно — дядо Либен може да види всичкото село. Около тая знаменита къща растат в голямо изобилие люляци, трендафили и други миризливи цветя и дървета. От лявата страна на дядовата Либенова, къща се намира една твърде голяма градина, която е пълна до най-крайната степен с всякакви плодовити и неплодовити дървета: ябълки, круши, дренки, череши, вишни, праскови, сливи, драгуни, а така също и едно орехово дърво и круша, дотолкова висока и кичеста, щото вие не можете и да си я въобразите, с една дума — рай и нищо повече.
Дядовата Либенова брада е обръсната, а дългите му и изкуствено засуканите му мустаци стърчат на горнята му устна така, както стърчат и мустаките на най-големия рак. В България всеки човек бръсне брадата си освен поповете, калугерите и старците, който не живеят вече с жените си мнозина благочестиви мъже говорят, че дядо Либен би трябвало отдавна вече да си отпусне брадата, но той не ще нито да чуе хорските съвети, щото никак му се не иска да изгуби своя юнашки вид, а освен това и по други още много причини…
При дяда Либен седи хаджи Генчо, а около тях подскачат дечицата на най-стария дядов Либенов син и хаджи Генчо им раздава катърки, симид и мекички които е той купил пред черковните врата — а това произшествие е довело дяда Либена до едно много голямо недоумение. Но за нази това дело се обяснява твърде просто и ние, които познаваме твърде добре хаджи Генча, нямаме право да се чудиме, ние твърде добре знаеме, че хаджи Генчо е умен човек и че ако той гощава децата, то ги не гощава, защото ги обича, а за да гостят и него малко повечко. Хаджи Генчо се ръководи по мъдрото изречение, което казва: „Обичай децата, за да те обичат родителите им.“ И така, още в онова време, когато хаджи Генчо гощава децата, той се вече облизва с твърдо убеждение, че за обед родителите на тия деца щат да изнесат от старото винце, а не от новата „мътеница“ — така хаджи Генчо нарича новите вина, — и той отрано вече чувствува онова сладко блаженство, което ще да му принесе очакваното угощение, и захваща да говори:
— А що, байо Либене, кое вино е по-добро: пастушеското ли, едренското ли, или салъвкиевското? — пита хаджи Генчо и приготовлява устата си.
Трябва да забележа тука, че хаджи Генчо всякога нарича дяда Либена „байо“, ако той и да е по-стар от него — това той прави из уважение към тоя знаменит човек, който има стари вина.
— Салъвкиевското е по-добро, хаджи — отговаря дядо Либен.
— Да ме простиш, байо Либене, аз всякога можа да ти кажа, че пастушеското винце е много по-добро.
— А аз ти казвам, че салъвкиевското е по-добро от всичките вина в Уруменлията. Салъвкиевското вино ти гъделичка гърлото и пощипва те по езика, а пастушеското ти окиселява само малкото езиче.
— Е-е-е! Аз това не мога да кажа; мене сто пъти повече ми се харесва онова вино, което окиселява само малкото езиче и което ти преминува по всичките жили, когато го ти поопиташ на гладно сърце. Ала за да се не препираме напразно, аз би те помолил да донесеш по една чашка и от едното, и от другото и да ги попитаме. Аз мисля, че вие имате и от едното, и от другото… Наляхте ли си, байо Либене, тая година и пастушенско вино, или не? — пита хаджи Генчо и гледа на дяда Либена така, както гледа юнакът на своята млада невеста.
— Налял съм зер, налях и от едното, и от другого и от третото. Шестнайсет бъчви съм налял тая година, хаджи! И краставоселско винце налях една бъчвица — знаеш, за измекярите.
— Аз, байо Либене, мисля, че старите вина не са дотолкова добри, доколкото са добри новите, а най-паче за това, че тая година се е уродило такова вино, такова вино, което не прилича на вино, а на червени сълзи, на искри, на огън…
— Да ме простиш, хаджи. Старите вина са сто пъти по-добри от новите. Старо вино, стар тютюн и стар приятел са всякога по-добри от новите. Пий си старо винце и не бой се! — казва дядо Либен и смее се.