— Аз го не продадох, хаджи, а трампих го. Ето, видиш ли, хаджи, у Петра Будина беше тая пушка с червения ремик, дето виси на стената, и един чифт арнаутски пищови — казва дядо Либен и сочи с пръст към стената, на която висят много пушки, пищови и ножове.
— Хубава пушчица — казва хаджията.
— Не пушката се мене хареса, а пищовите — казва дядо Либен. — Аз поисках да ги купя, а Петър ми казва: „Дай ми, дядо Либене, «Черната стрела» и носи ги със здраве“. Аз му дадох „Черната стрела“ и вземах пищовите, оная пушка и сто гроша напангон. Видиш ли, хаджи, каква е работата!
Дядо Либен, който отбира кои пушки са по-хубави, кои коне са по-добри, не е напразно проживял своите млади години. Дядо Либен през своя живот е видял и голямо щастие и голямо нещастие, и зло и добро, и сиромашия и богатство, и кървави сълзи и извънредна радост… Той е бил и хайдутин и чорбаджия, и капасъзин и мирен и справедлив гражданин; в младостта си той ходил по шумата и изтреблял турците, а после се съединял с турците, ходел с кърджалиите, делибашиите и арнаутите и клал християните; бунтувал се против правителството и помагал на Карафезията. Но при всичкото това дядо Либен имал и една малка слабост: той обичал своето отечество, но не всичкото, а само Коприщица. Когато кърджалиите или делибашиите мислили да направят някоя пакост на Коприщица, то дядо Либен отивал напред в своето рождено селце, извещал жителите, че им грози опасност, и накарвал ги да бягат и да оставят къщите си. И така ту с обири, ту с хайдутлук, ту с беглихчилък — с последний занаят той се занимавал малко по-късно — той печелил големи богатства, но тия богатства се унищожали лесно защото лесно се и добивали. Когато дядо Либен напълвал кесията си, то той оставял и кърджалиите, и хайдутлука, дохождал си в Коприщица и захващал да харчи своите махмудии. Дядо Либен живял богато, а понякогаж харчил даже и съвсем на вятъра: той събирал в къщата си цяло стадо хрътки и копои, цели ергелета коне и цяла тайфа измекяри, оруженосци (ясакчии), чубукчии и така нататък.
Ето, гледайте, отива той на лов, за да се поразходи малко, а след него вървят до петдесет души слуги и пазаргидени.
Ако би някой из съвременното ситно човечество или някой европеец погледал в онова време на дяда Либена, то той би помислил, че това не е днешният дядо Либен, а някой рицар, граф или крал, който отива да се бие със своя съсед и да превземе Люксембург. Тогавашната младеж наричала дяда Либена „Муса Кеседжия“, а днешнята го нарича само „Дядо Бобатин“. Но аз казах вече, че дядо Либен е бил в ония щастливи времена голям човек и хората твърде лесно са могли да си помислят за него, че той е крал или рицар, но такова едно заключение тия са могли да направят само тогава, ако би и баба Либеница приличала колко-годе на кралица или на рицарица и ако би тя седяла със скръстени ръце и нищо би не работила: а то, напротив, баба Либеница плела чорапи, продавала ги на пазара и старала се да отгледа децата си. Дядо Либен не обичал да се меша в къщните работи, следователно — не обичал и пари да дава за тия работи; той си живял, както знае, а тя — както намери.
Когато дядо Либен се връщал от лов, то той събирал на една поляна всичките млади циганки-чергарки и накарвал ги да му играят и да му пеят, а циганите му свирили със зурлите си и блъскали му с тъпаните си, щото от тая свирня ехтяло всичкото село. „На поляната при Кесяковци — това разказва баба Либеница, т.е. там, дето се намира богатата къща на Кесяковци — момчетата кладяха огън и печеха рогачи, сърни и диви свине, а дядо ви Либен седеше като цигански царибашия, ядеше, пиеше и веселеше се; а децата ми ядяха кукурузник.“
Когато дядо Либен насищал своето „алчуще чрево“, то се качвал на коня, отивал от къща в къща и искал да го почерпят, а циганите и циганките вървели преди него, свирили му и пели:
Момичетата и невестите износвали по един пукал с вино и подавали го дяду Либену, а дядо Либен накарвал момчетата да пушкат за здравето на домакина и на домакинята, а циганките и циганите пели и играли.
Най-любимата дядова Либенова песен била тая: