— Уплаши ли се, Дело? Тъи, тъй, Дело, ти си у мене добра и хрисима женица… Аз тебе не променявам ни за хаджи Бозовите жълтици.
Дядо Либен не може нито да види ситните търговци, които разносват едно-друго по селото, а ако тия купчии са из друго село или из друг град, то ги гони, както са гонили фарисеите Христа. „Тия хора са дошли да обират селото ни — вика дядо Либен. — От тях сиромашките хора щат да осиромашеят още повече, гонете ги из селото!“А ако някоя селянка из Краставо село или из Душанци донесе на гърба си сушени круши, сливи, дренки или орехи и да ги продава според обичая за вълна, то дядо Либен — за да не крадат децата вълна от майките си и да я не променяват за нищо и за никакво — вземе от бедната селянка торбата с всичкото нейно купе, изтърси това купе на улицата и извика на децата.
— Берете, момчета! Яжте, момчета, орешки за здравето на дяда си Либена! Целувайте ми ръка!
Освен това дядо Либен не обича врачките, магьосниците, билерите и хекимите „Всичките тия пезевенци са лъжливи хора, калпави души и дяволско семе“ — казва дядо Либен и стиска песницата си. По тая причина, когато той чуе, че в Коприщица е дошъл някой билерин или някоя врачка, то вдига всичкото село на главата си. Когато той чул, че неговата невеста ходила при Янаки — който беше дошъл из Янина да лекува българските немощи, — за да се посъветва с него как да стане плодородна и да умножи дядовото Либеново коляно откъм мъжката линия, то дядо Либен повикал билерина на конака и повелил на турската власт да му удари триесет тояги по щапалите. Когато естествоизпитателят добил своето награждение, то дядо Ли бен му рекъл да иде тутакси из селото и да върне на снаха му жълтицата, която неговата безплодна снаха свалила от ухото си и подарила я на гърка за бъдещия успех. „Жената не е нива, не е ливада, не е бостан, нея не може човек да натори — викал дядо Либен. — Ако господ не и е дал деца, то и Янина не може да и помогне…“
Дядо Либен има три сина: двоицата са женени, а единът е унак (ергенин) и баба Либеница огледва вече за него момиче. А всичкото това е оная побудителна причина, която е накарала дяда Либена да се побратими с хаджи Генча. Хаджи Генчо има в къщата си едно хубаво, прехубаво, гиздаво, прегиздаво момиченце: червеничко и беличко, като мак, като кръв с мляко, чернооко и черновеждо — вежди като пиявици, очи като вишни-череши, зъби като маргатар, а снага като фидан вов градина. Но при всичките тия телесни красоти това пиленце е още и работно, умно, пъргаво, весело и добра въртокъщниче. Така описва това момиченце и сам дядо Либен, а ако е така, то кажете ми може ли той да не подмамя хаджи Генча? Дядо Либен обича само онова, щото е здраво и хубаво, той за тоя предмет почти всякога говори така: „В моята къща не трябва да живее онова, щото е грозно, за да ми не плаши кокошките“ И така, у дяда Либена и конете, и петлите, и патките и снахите, и децата им трябва да са хубавички. „Закалям ги, ако не са хубавички“, говори дядо Либен и маха с ръцете си. Дядо Либен се много гордее със своите две снахи, но и последното негово предположение за хаджи Генчовото момиченце не ще да бъде не на своето място. „Мене дай хубавичка и разумничка снашица, а всичкото друго е празна работа. Аз не почитам хорските думи, които казват: вземи куче от копаня, а момиче от добър корен. За кой дявол ми е нейният корен, когато месечината и е като решето? Нейният добър корен не е написан на челото и, а красотата, гиздавината и умът и изведнъж се видят“. Такова е мнението на дяда Либена, а това негово убеждение и дяволът не би можал да му извади из главата.
Дошла по-младата дядова Либенова снаха, донесла едно четириуголно столче, накрила го с червена липисканска кърпа и гудила отгоре му греяната ракийка и мезенцето. Хаджи Генчо изпил една чашка и рекъл:
— Аз в своя живот не съм пил такава хубава ракия! Да ти кажа ли право, байо Либене? Аз мисля, че тая ракия варят у вази магьосниците — и сладка, и приятна!
И хаджи Генчо се ухилил така, щото едната му вежда се вдигнала нагоре, а другата се отпуснала надоле.
— Тъй е, хаджи, тъй е! Аз самичек варя ракията и затова мога да ти кажа в очите, че тя е варена, както трябва. Когато дохождаха московците, то аз ги почерпих с такава ракия, щото тия, когато се върнали назад в своята Московия, разказвали за нея даже и на самия московски цар, и на Суворина, и на Тьомкина и Тьомкин рекъл: „Ех, ракийка! Трябва голям юнак да е тоя дядо ви Либен, когато той пие такава ракия!“ Всичкото това ми разказа един московски калугерин, странник, който премина през Коприщица и отиваше за Света гора. Той живя у мене цели два месеца…