Хаджи Генчо твърде добре знаял, че или дядо Либен лъже, или калугеринът е имал обичай да разказва за пътуванието на св. Агапия по райските места, но не противоречил на своя приятел, защото обедът още не бил готов; той само фъфлал под носа си:
— Ай, ай, ай! Добро, добро, хубаво, байо Либене! Аз видя сега, че тебе и в Московията знаят! Ех, добро нещо е, когато познават човек и в Московията! Тъй те искам, байо Либене!
— Как да ме не знаят! Знаят ме, хаджи, знаят ме! — повторил дядо Либен и горделиво погледал към тавана.
После обед разговорът на двата приятеля принял съвсем друго направление.
— А я кажи ми, байо Либене, Българията ли е по-добра, или Влашката земя? — попитал хаджи Генчо.
— Аз, хаджи, не съм ходил във Влашката земя, ала мога да ти кажа, че България е по-хубава от Сърбия.
— Да ме простиш, байо Либене, аз съм ходил и по Сърбия, и по Влашко и затова мога всякога да ти кажа, че Влашката земя е по-добра от България и че власите са много по-добри от българите: техните яденета и тяхното вино са по-добри и от твоите.
— А аз ще да ти кажа, хаджи, че ти лъжеш като брадат циганин! — извикал дядо Либен сърдито — Кажи си истината, хаджи, кажи си истината!… Тури си ръката на сърцето и кажи ми: лъжеш ли, или не? Кажи ми, хаджи, че си ме излъгал! Когато дохождаха московците — продължил дядо Либен, — то аз пих и московско вино, и влашко вино, и сръбско вино и мога като поп да ти кажа, че московските и влашките вина не са ни за божеците, а ракията им мирише на сливи.
— Аз никак, байо Либене, не мога да се съглася с тебе и повтарям ти още веднъж, че влашкото вино е като кръв: гъсто като катран, а приятно, така приятно — един бог знае колко е то приятно.
— Ти, хаджи, си бръщолевиш каквото ти дойде на ума! Знаеш ли ти, че аз не съм от ония хора, които не знаят що е хубаво и що е лошаво? Моя милост всичко знае и от всичко отбира, защото аз съм обиколил всичката турска земя: аз съм ходил и в Сърбия, и в Босна, и в Арнаутлука, и в Измир, и в Енишеир, и дяволът не знае де съм още ходил и по кои страни не ме е носил вятърът — и затова мога да ти кажа, че ти нищо не знаеш. От едренското вино по-добро никъде няма — нито ще и да бъде. Ти по-добре би направил, ако би гледал своята работа и не размишлял би за такива неща, за които нямаш никакво понятие. Аз мисля, че ти хилядо пъти по-добре би направил, ако би гледал своите слова, „буке а ба, веде а ва, глаголе а га“, и да нагледваш децата си и школото си, а конете и виното да оставиш мене.
— Аз тия неща зная по-добре, защото съм учен човек, а твоя милост, байо Либене, и до днес пишеш на рабуш… Мене за каквото и да ме попиташ, то на всичко мога да ти отговоря, а ти не можеш, понеже и обаче ти си неучен и прост човек…
В това време хаджи Генчо се радвал като дете, защото щастието му е помогнало да наддума дяда Либена и ухилвал се твърде приятно, а дядо Либен се сърдил, както обикновено се сърдят всичките побеждени войнствени духове. Дълго време дядо Либен мислил и държал палеца си в устата, но изведнъж повдигнал главата си и с весело лице и с маслена ухилка рекъл:
— Повярвай ми, хаджи, че аз ти говоря истина и че ти си бъбриш на вятъра. Хайде де, кажи ми ти: у кого са пушките по-добри — у московците ли, или у турците?
— Аз мисля, че московските пушки и московски те сабли са по-добри, обаче московците са българи (християни), а турците са турци (мохамедани) — рекъл дядовият Либенов противник и мигнал с лявото око.
Дядо Либен се изкикотил и захванал да се плези на хаджи Генча, т.е. да му показва езика си.
— Не е то така, хаджи, не е то така! Хиляди пъти ти казвам, че това не е тъй — рекъл дядо Либен. — Аз видя, че ти от тия неща нищо не отбираш… Когато дохождаха московците, то аз с очите си видях как тия купуват турски сабли, купуваха и пушки. Вземат тия турската пушка в ръката си, повъртят я, повъртят я и рекат: „Харашо“. А тая дума ще да рече на техния московски език хубаво.
— А аз ще да ти кажа, че това не е така. Истина е, че московците купуват турските пушки и турските сабли, но тия ги купуват не за това, защото са добри, а за да се похвалят пред роднините си и пред приятелите си: „Аз убих един турчин и вземах му пушката.“ Ето каква е работата!
И така дума след дума, а между приятелите се захваща кавга и всякакви псувни; а най-повече от това, че тия приятели са успели вече да се нарежат от старото винце и да развежат езиците си.
— Ти си джанабетин, хаджи Генчо!
— А твойта пушка за нищо нехела и твоите московци нехелат, не са добри хора… Крадат много.
— Ти си дявол, хаджи Генчо!
— Московските пушки са по-добри от турските, а твоят кон не е кон, а клепоуха свиня!
— Ахмак! — извикал дядо Либен и потреперал ог яд, като листо.