Когато дядо Либен свършил своите размишления, то захванал да говори с глас:
— Послушай, хаджи, мене ми се чини, че би било твърде добре, ако ние седнеме малко и да си поговориме като братия и приятели.
— Пак за пушките и за конете… За пушките ли байо Либене? Не ща, не ща аз вече да те слушам, не ща вече да говоря за тая проклета пушка. Тая пушка насмалко щеше да ми донесе беля на главата! Аз, байо Либене, онзи ден се уплаших от тебе и мислех, че ти щеш да ми отрежеш главата като на вол… Ти, да ти кажа право, си човек несправедлив, сърдит и инатин и аз не ща вече отсега да говоря с твоя милост за големи работи…
— Не, хаджи, не пушката и не саблята ми се върти в главата, а съвсем друго нещо… Аз искам да си поговоря с тебе за една приятелска работа.
Хаджи Генчо закачил саблята на стената, дошъл при дяда Либена и курдисал се при него като цигански пищов.
— Казвай де! — казал той, па кръстосал ръцете си и приготовил се да слуша своя другарин.
Дядо Либен захванал да говори, но някаква си невидима сила му свезала езика и повеляла му да онемее. Той дълго време разгледвал хаджи Генча от главата до петите, дълго време си мърдал устните нагоре-надолу, дълго време си опинал мустаките и чоплил зъбите си, дълго време пъшкал като тежка жена; а из всичкото това се видело, че нему е тежко да говори и че той би се решил хилядо пъти по-скоро да иде с кърджалиите и да пали селата, нежели да се поразговори с хаджията приятелски. Най-после дядо Либен потеглил десния си мустак и изгърмял:
— Чуй ме, хаджи! Аз съм човек неучен и не мога да пея в черковата; а ако е така, то не мога и да говоря учено и сладкогласно… Да ти кажа просто: ти имаш момиченце, а аз имам ергенче… Не би било лошаво, хаджи, добро би било… Я хайде да станеме роднина, хаджи! Аз тебе, хаджи, обичам и почитам, защото ти си учен и умен човек… И тъй, дай ми, хаджи, ръката си и да ударим пазарлъка… Дай ръката си и нека го вземе дявола…
Хаджи Генчо се ухилил така, както се ухилва длъжникът, когато неговият кредиторин се съгласи да почака още няколко месеца. Нему било приятно да стане роднина с дяда Либена; а хилядо пъти му било още по-приятно и още по-мило да чуе от дяда Либена похвала, защото дядо Либен никога и никого не хвалил освен себе си. Какво щеш да му правиш, когато той са бил родил такъв!…
— Ето, байо Либене, какво мисля аз: ти си, да ти кажа право, златен и сребърен човек — казал хаджи Генчо, защото на похваления всякога се иска да похвали и той своя хвалител — това е природно нещо. — Да ти кажа право, байо Либене, аз никога не съм мислил, че ти си такъв алмаз; истина ти казвам, не съм мислил! Ах, зачуди ме ти, утеши ме!… Грешни хаджи Генчо може да ти каже, че „днес ест празник его“.
Сега дошъл ред да се радва и дядо Либен. Когато дядо Либен чул хаджи Генчовите похвалби, то той с радост се постарал да покаже на свата зъбите си; а устата му припнали и достигнали чак до ушите: той захванал да оценява още по-високо своето достойнство и да мисли, че приятелят му изведнъж ще да одобри неговото предложение.
— И така, хаджи, ти приемаш моята дума? Ех, дявол да го вземе, ще да направиме такава една сватба, която ще да разиграе и самодивите! Ние с твоя милост хаджи, ще да зачудиме всичкия поднебесен свят; всичкото село ще да разборе кой е дядо Либен и кой е „Генчо поклонник“… Всичкото село ще да отвори уста и ще да рече: „Уха-а-а! Дявол да ги вземе!“
Хаджи Генчо погледал на дяда Либена лукаво и рекъл с голямо достойнство:
— Всичкото това е истина… Бог ми е дал умна, работна и хубавичка дъщеря, а вас е обдарил с работен и с умен син…Моя Лила е гълъбица „поднебесная“, а ваш Павлин е „сив ясен сокол“. Аз пристаям, байо Либене, ала, знаеш, трябва по-напред да поговоря за тая работа с хаджийката и с невестата, па тогава вече да се удариме по длановете.
— Твоята хаджийка пристая, хаджи! Моята бабичка се видяла с нея в черкова и свахите скроили работа — рекъл дядо Либен и почесал си врата.
— А аз нищо не мога да ти кажа, дорде не поговоря сам с жената си и с момиченцето си. Ти, дядо Либене, твърде добре знаеш, че аз обичам да се съветувам с всичкото си домочадие… Трябва да попитам и Найдена, защото Найден е умен и образован човек — седем годинки се е учил.