Но Хаджи Генчо лъгал: в своята къща той бил исти персидски шах или димотишки кадия и никога с никого не се съветувал. Да ви кажа право, хаджи Генчо имал съвсем други намерения: той мислил да продължи малко повечко решението на тоя маловажен вопрос и да поизпие малко повечко от старото винченце. Дълго време двата приятеля говорили за гореказания предмет, но техният разговор не принесъл никакво заключение и тия свършили разсъжденията си пак със старото вино.
— Това вино е петнайсетгодишно, хаджи, и аз не съм го купувал, а набрал съм го от моето пастушеско лозе.
— А много ли имате от старото вино, дядо Либене?
— Около триесет ведра, хаджи!
— И така, аз утре ще да ти кажа — съгласно ли е моето домочадие да приеме твоето предложение, или не… Утре ще аз да дойда тука, знаеш, така, преди обед. Прощавай, свате!
— Иди сбогом, свате! Много здраве си носи! — отговорил дядо Либен и поухилил се.
Когато хаджи Генчо отивал дома си, то броил на пръстите си: „Триесет ведра… Ако да пие човек на деня по две оки, то той за един месец ще да изпие шест-десет оки, за два месеца — сто и двайсет, а за половин година — шестстотин окици! И така, след половин година… Но дядо Либен ми каза, че има около триста оки или около триесет ведра… А може той да има и повече от триесет ведра! Нека бъде тъй, нека бъде за половин година; след половин година аз ще да кажа на дяда Либена съгласно ли е моето домочадие, или не… а дотогава ни гък-гък… Аз ще да му дохождам всеки ден на гости и ще да протакам онова — другояче се не може; аз зная, че той е твърдоглав и сърдит старец; зная и това, че той яко-яко ме не обича и щом свършиме сватбата, то той ще да затвори вратата си… Лъжеш се ти, байо Либенчо, лъжеш се ти, стари приятелю! Хаджи Генчо е старо врабче и не влазя в капана!…“
И хаджи Генчо се обърнал към дядовата Либенова къща и показал и палеца си изпомежду указателния и средния пръст. „Това ще да бъде добро нещо — продължал той да размишлява. — Да дам Лила на такова богато и на такова хрисимо ергенче — не е шега!… Дръж се, хаджи Генчо! Твоето момиченце ще да вземе такъв един юнак, когото би желали да вземат най-първите коприщенски момиченца… Тия мислят, че хаджи Генчовото семе е по-дольно от тяхното и че неговото момиченце не може да стане снаха на дяда Либена… На ви вам, мои мили момиченца!“ — извикал хаджи Генчо, а после извадил езика си и посочил го към Ламбовската махала. С това той искал да подразни момиченцата, които мислили да отнемат богатия му и умния му зет.
Хаджи Генчо вляззъл в къщата си, а баба хаджийка го посрещнала и погледала на своя султан боязливо; но когато видяла, че нейният деспот има кеф, то го попитала:
— Де беше днеска, хаджи?
— Аз, хаджийке, бях на гости и нося ти добри гласове, приготви се да ги послушаш.
— Казвай, хаджи, аз слушам.
— А тебе се иска да знаеш?
— Е, казвай де, казвай, моля ти се!… Да не си добил от момчето ми, от Костадинча, писъмце? Какво прави той? Какво прави моето детенце, моят гълъб? Здрав ли е?
И баба хаджийка се мъчила да прочете що-годе в очите на мъжа си:
— Не, хаджийке, не е това.
Веселостта, която виражала майчината любов и женската нежност, изчезнала изведнъж по лицето на баба Хаджийка и тя попитала своя мъж, но не с онова вече голямо любопитство, с което го питала по-преди:
— Е, както щеш, хаджи, тъй и прави, ако искаш да кажеш, то добре, а ако не щеш — то прави каквото щеш.
— А ако е така, то аз искам да те помъча… Няма да ти го разкажа до утре.
— Да ти кажа, хаджи, ти не си добър човек; аз знаех това още тогава, когато те вземах за мъж… Ти никога не си приличал на другите хора — казала баба хаджийка печално.
— А де е Лила? — попитал хаджи Генчо.
— Тя отиде на чучура за вода — отговорила баба хаджийка.
— А защо е тя отишла толкова късно за вода? Да ти кажа, хаджийке, това не е добро… Ти, хаджийке, я мъчи твърде много, защото тя е останала у нас сама-саменичка. Ти би по-харно направила, ако би пратила на чучура някого от учениците: тия урсузи нищо повече не правят, а само хляба хабят.
— А нима си ти заборавил, че днеска е празник и че учениците ти не са дохождали да се учат в школото? А аз съм вече стара, а Лила е у нас само една работница — малко ли работа има в цяла една къща!…
На читателя ни може да се покаже чудно, че дъщерята на хаджи Генчо е отишла за вода на чучура нощеска, когато дядо Либен и хаджи Генчо вече успели и да повечерят. В България, дето няма гърци и турци, момичетата и младите невести почти всякога ходят за вода после захожданието на слънцето: стоят там дълго време, весело разговарят с другарките си и с посестримите си и разгледват юнаците, които дохаждат да си огледват невести. На българския ергенин всеки честен баща е готов да довери дъщеря си и никога няма да му дойде в главата, че тоя ергенин ще да злоупотреби даденото му доверие. С една дума, българският народ няма донжуани и затова момичетата и жените до късна вечер могат да ходят по улиците така също безопасно, както би тия ходили и в своята собствена къща. Тежко и горко томува, който би посмеял да ги оскьрби с каквато и да е недобра или нечестна дума! Ако се случи това нещо, то момичето или жената трябва само да повикат проходящите на помощ и тия страшно щат да накажат безобразника; понякогаж честните българи и съвсем го махват от света.