— Е-е-е, Лилко! Честитявам ти радост! Баща ти ти е намерил такова едно ергенче, каквото ти и насъне не си виждала. Целувай по-скоро ръка и поклони ми се седемдесет и седем пъти!
Лила целунала ръката на баща си и без да проговори нито една дума, отдалечила се, а хаджи Генчо говорил след нея: „Идете, растете, плодете се и умножете земята“, и когато прочел своята молитва, върнал се и седнал на своето място.
— Кажи ми, хаджи, кажи ми: за кого искаш да задомиш детето ми? Кому искаш да дадеш чедото ми? Моля ти се, хаджи, кажи ми, ако само вярваш в бога и ако обичаш къщата си — молила баба хаджийка своя почтен мъж и плакала.
— Ако ти аз разкажа всичко, щото зная, то ти или щеш да полудееш, или щеш да остарееш без време — рекъл хаджи Генчо и търколил се в кьошето под иконостаса.
Нежният домочадец скоро захъркал. Баба хаджийка завила мъжа си с едно синьо и рошаво кебе, па воздъхнала и отишла в „къщи“ при чедото си. Лила седяла около огнището и готвила вечеря. Когато тя видяла майка си, то се позасмеяла малко и рекла и:
— А що, мамо, тато е днеска много весел. Аз отдавна не съм го видяла дотолкова весел.
— Весел е — отговорила баба хаджийка, — много е весел. Той иска да те даде в чужда къща…
Лила погледнала надоле и зачервила се.
— Не зная само за кого ще да те даде — продължала майката, — дебелоглавият старец и мене не щя да каже, ала аз се сещам и сама… Знаеш ли, Лило за кого?
Момичето мълчало.
— Е, ако не знаеш, то аз ще да ти кажа: за Павлина, за Либеновия син. Павлин е добро ергенче, умно момче и от добър корен.
Лила почервеняла още повече обърнала назад главата си, за да й не види майка й лицето; но изведнъж очите и се напълнили със сълзи и тя прегърнала остарялата си майка и заплакала.
— Защо плачеш, мое мило детенце, или Павлин ти се не харесва? Знаеш ли ти Павлина, Лило? Аз мисля, че ти го знаеш. Знаеш ли го? — питала майката чедото си и гледала му нежно в очите.
— Зная го, мамо, зная го — проговорила Лила тихо и със сълзи на очите, — той много пъти ми е вземал цветето и много пъти е напивал водата ми.
— Е, ако е така, то да ми кажеш като на майка: харесва ли ти се той, или не?
— Харесва ми се, мамо, много ми се харесва…
Дълго време се продължал разговорът между тия две нежни и любящи сърца и тия весело и щастливо седнали да вечерят.
Хаджи Генчовица имала добра, мека и любяща душа, каквито на тоя свят се срещат твърде рядко; но всичките тия прекрасни и драгоценни нейни качества се появляли на видело само тогава, когато тя била заедно с децата си и без мъжа си; пред очите на мъжа си тя била сурова, мрачна и навъсена като Стара планина или като Черно море. Около полунощ майката се разстанала с дъщеря си, поцелувала я по челото и отишла да спи.
Сега вече видите как хаджи Гепчо обича да се съветува със своето домочадие; а дядо Либен мислил, че тоя хаджи Генчо го лъже! Да ви кажа право, Лила би се съгласила да вземе и най-последния човек, да вземе вдовец, да вземе недомакин и безкъщник само и само да се избави от своето бащино огнище и от бащините си нежности или от бащиния си деспотизъм; но когато тя узнала, че баща и я дава на Павлина, то от радост не могла да затвори очите си цяла нощ.
„Стига съм се мъчила, стига съм вече патила! — мислила тя и плакала. — За нищо не ми е жално, нищо ме не тегли към бащината ми къща нищо ми не е мило в тая къща! Един камък само тегне на сърцето ми: мене ми е тежко само да оставя бедната си майка; тежко ще да й бъде да остане сама с баща ми! А аз ще да бъда щастлива: моят мъж е добър човек; а свекъра ми и свекървата ми всичкият свят хвали. Аз ще да помоля Павлина да купи на мама карловска кърпа, кафеен цвят, и ще да я накарам да хвърли старата си зехтинлийка, която, както ми се чини, тя носи още от моето рождение. А как ще тя да се зарадва, когато аз и донеса новата кърпица! Аз ще да я скрия в пазухата си, па ще да дойда при нея и ще да й река. «Мамо, знаеш ли що съм ти донесла?» А тя ще да ми каже: «Не зная, синко, не зная, чедо!» А аз тогава ще да извадя кърпата, ще й я подам и ще да й река: «На ти, мамо, тая кърпица… Мой Павлин ти купи тая кърпа за това, защото си ме обичала, защото си била добра… Той ще да ти купи и посталци… Носи ги, мамо, на здраве!» А какво да харижа на тата? — Не зная. Или нему нищо не трябва да се харизва?… Ала да кажа право, мене ми е жално и за баща ми, ако той и да е зъл човек и ако да ни не обича. Аз ще да помоля Павлина да му купи шапка от добро къръмско ягне; а на брата ми да купи ботуши: той обича дълги ботуши… Но ето ти бела: когато тато види, че брат ми е обул ботуши, то и господ не знае какво би той направил! Аз мисля, че е по-добре да му се купят хубави еменийки с гиздави уши, защото баща ми казва: «Емении носят добрите въртокъщници, а чизми носят само чапкъните.»“