Въображението на младото и невинното момиченце се разигравало все повече и повече; то през тая нощ всичко премислило, всичко пречувствувало.
Разгърнала Лила в мислите си и всичката картина на нейната сватба: как ще тя да се облече, как ще да иде в черкова, как щат да я гледат хората; а ней ще да бъде срамотно, необикновено, стеснително, страшно, а после весело и мило… „После сватбата — продължала тя да мисли — свекърва ми ще иде в черкова, а аз и Павлин ще да вървиме след нея. В това време хората щат да ни видят и щат да рекат: «Хубава лика-прилика, чегато са със свещ търсили един другиго!» А как ще аз да обичам свекъра си и свекървата си! Как ще аз да обичам етървите си, деверите си и калинките си! Все ще да ги наричам гълъби, гълъбици, мили и драги!“
Когато Лила се понаситила от тия сладки мечти, то си скрила лицето във възглавницата и пренесла се в онзи блажен сън, в който заспиват само невинните ангелчета.
IV. Копривщенските свахи
— А що, Павлине, време е вече да те ожениме, синко! Аз изжених твоите братия, за да ме гледат жените им на стари години, а тия ми нараждаха един билюк деца… Тия си гледат дечицата, а старците нека умират на купището. Майка ти е вече стара и не може да ми шета. Трябва да и се вземе помощница — говорил дядо Либен на своя син и гледал му весело в очите…
— Добре, тато! Ако е време, то нека е време… Когато ми ти казваш, че трябва да се оженя, то аз съм готов за твоята воля и десет пъти да се оженя…
— Е-е-е, синко, ти не си турчин, та да се жениш десет пъти! Я гледай ти него! Нима си петел бре? — казал дядо Либен и изкикотил се.
Павлин бил хубаво и гиздаво ергенче: той имал умно лице, високо чело и руси големи очи, а всичкото това виражало душевна доброта и откровенен характер. Образите му били пълни и гладки, а тялото му — право и гиздаво.
Дълго време дядо Либен се кикотил и плакал от смях и най-после принял сериозен вид и рекъл:
— Аз видя, мой синко, че ти си готов вече за женене; иска ти се жененето… Ако да би те пратил да покосиш ливадата или ако да би те турил да ми прекроиш кантоша, то ти би побягнал чак в Загорето; а когато е работата за женене, то ти тичаш към нея като муха на мед. Ех, ама си юнак! „Хайде, Манго, да пасеме овцете!“ „Студено е, овчарко!“ „Хайде, Манго, да ядеме.“ „Да ядеме зер, нали сме дружина, да се слушаме!“ А знаеш ли, мой синко, чие момиче искам да ти взема?
— Не, татко, не зная!
— Ако не знаеш, то аз ще да ти кажа; ала ти по-напред трябва да ми се поклониш и да ми целунеш ръката.
Павлин изкавалил три поклона и приближил се към баща си да му целуне ръката; но дядо Либен му повелил да почака и рекъл му:
— Почакай, синко, тъй се хората не кланят — тъй се кланят само турците през байрама; аз искам да ми се поклониш така, както се кланя сиромахът пред селския чорбаджия. Удари си челото по одъра.
Павлин се поклонил наново три пъти, треснал челото си о одъра, целунал ръката на баща си, па скръстил ръцете си и гледал му право в очите.
— Що си опулил очи като заклан овен? — казал дядо Либен и позасмял се. — Иди по-скоро, та целуни ръката на майка си, и после дойди при мене да ти кажа коя ще бъде твоята невеста.
И дядо Либен запял с носа си една предипотопна турска песен. Павлин отишъл при майка си, целунал и ней ръката и върнал се назад.
— Изправи се, синко, пред мене и слушай… Изправи се право и скръсти си ръцете на пояса! Не, ръцете не така, не така; ти трябва да скръстиш ръцете си над самия пояс. Дясната отгоре! Е-е-е, малко по-долу. Ха, ето тъй, тъй… Иска да се жени, а не знае как да стои пред баща си! Ти, както ми се чини, и пред кума си щеш да стоиш така! Ако си ти, мой синко, такъв, то е срамота и пред хора да те изведа — мечка, като две пари мечка!…
И още дълго време дядо Либен чел на своя син „параклис“, и още дълго време синът му стоял пред него с почитание, чоплил си носа, сукал си мустака, премествал се от крак на крак и пак не можал да разузнае онова, щото му се искало да чуе от баща си. Най-после дядо Либен го попитал:
— А що, Павлине, знаеш ли ти чича си хаджи Генча?
— Кой хаджи Генчо? — попитал Павлин, чегато в Коприщица били двамина хаджи Генчовци.
— Ех, хаджи Генчо, на когото прякорът е „Кукумявка“.
— Зная.
— А знаеш ли, че той има дъщеря?
— Зная — отговорил синът и погледал си на посталите.
— Е добре — отговорил дядо Либен и намигнал на сина си с дясното око. — А защо ти, мой синко, гледаш надолу като мисир на слънце през марта? Ти трябва да държиш главата си право: нашето коляно, ти знаеш, е почтено, то държи главата си високо и очите му не мигат ни пред една жена. Такъв беше и баща ти в млади годипи, такъв да бъдеш и ти… Ех, млади години, млади години! Хайде, върви си сега — стига ти толкова; иди сега, мой синко, и поработи нещо. Дъщерята на хаджи Генча — Лила, тъй, мисля, й е името — ще бъде твоя жена.