— Истина ли е? Ах, ти, господи Света Богородице троеручице, и ти, света Петко и Недельо, спасите нас! — се чуло от всичките страни.
— Аз ви не лъжа, а казвам ви истината — продължала Беньовица; — мене ми разказа всичкото това Найденица, която е негова комшийка: вие знаете, че от нейния кьошк се види дворът на хаджи Генча. Това се е случило до първи петли. Събудила се Найденица — тя спала на кьошка — и чуе шумотевица. „Не дъжд ли вали?“ — си помислила тя и слязла на двора да събере дрехите, които били оставени да се сушат на стобора в градинката. Гледа, не дъжд вали, а нещо шумти и кряска по хаджи Генчовия двор. Качила се тя пак на кьошка и гледа: сред двора седи циганин и прави клинци, а други мънички циганчета-ковачета духат огъня със 77 духала. Малките циганчета били не по-големи от една педя, а брадите им — бели. Когато тия работили, то пели страшни песни. Найденица е научила тяхната песен науст.
— Коя е тая песен? Кажи я и нам, ако я знаеш!…
— Молиме ти се, бабо Беньовице! — извикали всичките слушателки с един глас.
— Почакайте, аз отдавна вече зная тая песен. Той пял, как беше… Не мога да припомня… Стара съм вече, мои гълъбици, стара съм; поживях вече аз на тоя свят, дълго време вече поживях. Когато бях аз още млада и когато ходех по седенките, то знаех около сто песни: тогава бяха много песни и много песнопойци, тогава бяха много приказници и много разказвачи, а сега…
— Ние тия неща и сами знаеме. Ти ни кажи по-добре какво пееше таласъмът. Попей ни неговата песен, а после вече ни разказвай за старите времена — казала голямата чалма.
— На, на, помня, помня.
И старата сваха навела главата си, захванала да чука с тоягата по земята и заняла полекичка:
Когато коприщенските свахи получили толкова положителни известия, то употребили всичките си средства да дойдат до истината и отишли да разпитат за тия дела по-подробно и Найденица; но тя нищо повече не можала да им обясни. Тя им казала само, че никога нищо не е видяла и никакви песни не е слушала, чула само, че нещо шумяло в хаджи Генчовия двор, което приличало на гъша борба. И така, Найденичните сведения били нищожни, но свахите уверяли света, че Найденица видяла със своите собствени очи как на Св. Иван Коприван, около полунощ, из коминя на хаджи Генчовата къща изхвръкнал един огнен змей, който имал около седемдесет и седем глави. Но както и да е, а на другия ден в училището дошла само едната половина от учениците, на третия — четвъртината, а след една неделя — само триесет души!
— Никой не знае какво може да се случи. Всякакви злини биват на тоя свят! — говорили бабите, лелите, наните, стрините и майките на домакинците. — Ние не пущаме детето си. Койчо не трябва да ходи в това проклето школьо; нека по-добре иде да шие пантофи или да вари сапун… Стига му толкова учение — поп няма да стане; а на баща му е потребен работник в сапунджийницата.
И сътворил се такъв един грях, който убивал щастието на една къща. Хаджи Генчо и неговата къща били окаляни, а щастието на неговото семейство било дамгосано с дамгата на дявола. Колкото за Павлина, то жените продължали да го разхваляват; мъжете им се съглашали с тях и разказвали, че той е добър и хрисим, но твърде кротък и женкаст ергенин; а момичетата — изключваме из това правило само ония, които били вече годени — мълчали и въздишали.
Хаджи Генчо, според своето обещание, се явил на другия ден пред светлите очи на дяда Либена и, разбира се, до обед, и когато дядо Либен го попита: „А що, Хаджи, какво щеш да ми кажеш за момиченцето?“ — той отговорил:
— Аз ще да ти кажа, байо Либене, че пристаям; ела и искай я… и жената ми е съгласна, и синът ми е съгласен, и сама „дщерь моя бога всевышняго хвалить, зане онъ сподобилъ ея есть обрести такого свекра, якоже еси ти, байо Либене“!
А каква е била тая причина, която е накарала хаджи Генча да се съгласи да даде своето девойченце на Павлина, когато вчера, по неговата сметка, той трябвало да се съгласи чак след шест месеца? Може неговото родителско сърце за една нощ да е станало дотолкова нежно, щото той е пожелал колкото се може по-скоро да направи щастливо своето чедо? А може неговите домашни да са го накарали да постъпи другояче и да заборави старото вино и печения кебап? — Не е ни едното, ни другого. Хаджи Генчо просто на просто мислил така: „Ако аз да повлека работата надалеч, то твърде лесно може да се случи тоя стари Либен може да измени своето намерение и да ожени сина си за друго момиче, а аз тогава ще да остана с дълъг нос и ще да заприличам на кекаво мисирче. Десет пъти е по-добре да годиме децата сега, а сватбата да се продължи дотогава, дорде се не изпият пет-шест бурилченца. А ако байо Либен каже, че трябва да се направи сватбата по-скоро, то аз ще да му кажа, че премяната още не е готова, че ризите за кума и за кумата не са още поръбени, че контошчето още не е подплатено, и още много неща могат да се измислят — сватбата не е малко нещо, тя има много кривулички.“