— А защо? — попитал дядо Либен.
— А за това, че един френец — не мога сега да му припомня името — искал с една плесница веднъж да махне, веднъж да удари със саблята си и всичкия свят да очисти от света… Като рапон да изреже всичките човеци… Юнак!
— Хайде, чичо Либене, да видиме, какво ще да отговориш на това? — казал Тодар Радин.
Дядо Либен се засмеял така гръмогласно, щото гълъбите, които седели покойно на керемидите, се уплатили и улетели, чегато човеческите смехове не били мили и драги на това невинно животно! — Не мога да ви кажа истината.
— Ех, Тончо, ти, да ти кажа право, щеш да ми покъсаш червата от смях — истина ти казвам! Името на твоя френец беше Панапарт и ако той и да имаше три сърца, но московският цар, Кутузин и Саваров се не уплашили от него, а хванали го, заковали го в седемдесет и седем вериги и пратили го в пъкъла да прави плочи на дяволите. Видиш ли сега каква е работата! — рекъл дядо Либен и скачал от радост.
— А ако да не са ингелизите, то кой ще да ни прави игли? — попитал хаджи Генчо. — А всеки вече знае, че иглата е умно и разумно нещо.
— Ех, чудна работа! Аз мисля, че иглата е малка работа: и нашите цигани могат да направят игла — рекъл Янаки.
— А знаете ли какво ще аз да ви кажа? Ингелизите пратили на московеца една игла и рекли му: „Я гледай ти какви работи правиме ние!“ А московецът я вземал, направил си от нея чибуче и върнал я на ингилизите. „А ние с такива игли пушиме тютюн; пушете и вие и чудете се“ — казал московецът.
Когато дядо Либен разказвал тия чудеса, то насмалко щял да заплаче от радост; нему било твърде мило да докаже, че неговите московци са най-умни и най-изкусни на света, и продължал:
— Аз видях ингелизите в Цариград и мога да ви кажа, че тия са такива глупци, каквито и светът не е създавал. Дойде ингелизинът в някой дюкян да си купи хляб или сирене и ти не можеш да го разбереш… Той ти говори едно, а ти му даваш друго! А знаете ли и това, че повечето ингелизи са неми като немците?
Когато дядо Либен изговорил и това, то лицето му разцъфтяло като мак; неговата старешка душа се подмладила; неговата охладняла кръв се запалила и той насмалко щял да полудее от радост и да съдере ямболчето. Дядовите Либенови противници били победени и мълчали.
Когато се свършили и тия обяснения, то разговорът потънал в Тополка: дядо Либен мислил как да захване работата, а другите очаквали да чуят неговото красноречие, т.е. да чуят как ще той да иска Лила. Дълго време дядо Либен пъшкал и мислил и никак не се решал да продума първата дума.
— С какво да те гостиме, байо Либене? — попитал Хаджи Генчо за това, за да захване наново разговор.
— С ракийка, хаджи!
Хаджи Генчовица станала, излязла и донесла из другата стая такова едно калаено будненце, което приличало на риба нагоре с опашката. Тая риба баба хаджийка оставила на пещта. Влязла Лила, облечена в новите дрехи, донесла едно малко столченце, покрила го с алена кърпа, турила на него „рибата“, която била пълна с ракия, турила още една чиния със сушено грозде и една чашка, която приличала на гъба, и пак излязла, без да се поклони някому и без да проговори нито една дума. В Коприщица момичетата се не кланят никога и никому, защото майките изпълняват и техните обязаности, т.е. тия се кланят и поздравляват четворно.
Когато дядо Либен пинал и хапнал, то отворил устата си. Ако искате да знаете истината, дядо Либен би промълчал още дълго време, но неговото „чувство“ се отказало да му се покорява и захванало да курка: нему се искало да вечеря, а хаджи Генчо, както било известно всекиму, нямал обичай да гощава своите гости с вечеря.
— Знаете ли, хаджи, и ти, хаджийко, защо съм дошъл? — попитал той.
— За каквото си дошъл — ти щеш да ни кажеш, а ние ще да послушаме — рекли щастливите домочадци с един глас.
— Вие знаете ли, че аз имам неженен син?
— Знаеме, знаеме, байо Либене! Време е вече да го ожените и да го задомите — това е християнска длъжност.
— А знаете ли още, че вие имате момиченце?
— Знаеме, как да не знаеме!
— И така, на моя син се харесва вашата дъщеря — и мене се тя харесва… Ех, да го носи дявола, не би било лошаво да ожениме нашите прасета и да поиграеме на сватбата им.
— Добро е, байо Либене! Ако е писано на небето да станеме сватове, то наздраве; ние няма да бъдеме противни; трябва само да попитаме и Лила — иска ли Павлина, или не.
— Питайте я, питайте! — отговорил дядо Либен и бил твърде доволен, че свалил от шията си тежкия ярем, който му тегнал като воденичен камък. Той станал по-весел.