— Велико! — извикал хаджи Генчо на момичето си. — Ела тука!
Лила влязла и запряла се посред стаята; тя държала ръцете си кръстосани на пояса и гледала надоле.
— Що, мое чедо, харесва ли ти се дядо ти Либен? — попитал хаджи Генчо. — Той е добър баща.
— Харесва ми се — рекла Лила и почервеняла.
— А баба Либеница харесва ли ти се?
— Харесва ми се.
— А техен Павлин харесва ли ти се?
Лила мълчала.
— Е, кажи, кажи и не срамувай се! Той е умно и хрисимо момченце и аз ще да те дам нему, ако само искаш ти сама — рекъл бащата.
— Както ти искаш, тато, и както иска мама; аз ще да слушам вази.
— Е, ако е така, то целуни ръката на свекъра си като невеста — ти си вече невеста.
Лила изкавалила три поклона и целунала гигантската ръка на дяда Либена; а дядо Либен я целунал по челото и дал й китката и кърпата с емиша. Лила ги вземала, оставила ги на пещта, поклонила се още три пъти пред дяда Либена и отишла пред баща си; а когато направила и пред него още три поклона, то целунала и нему ръката, и така нататък. Хаджи Генчо дал на своето чедо една масърка, а Тодар Радин, Тончо и Янаки — по едно сребърно грошле. Когато Лила изпълнила и тоя обряд, то отишла в градинката; там тя набрала няколко китки, везала ги с червен вълнен конец, привезала на тях по една малка монета и раздала ги на гостите.
— Ех, хаджийке — казал хаджи Генчо, като се решил да наруши веднъж в живота си реда и като проклел по-напред ония обряди, които назначали каквито и да е угощения, — идете с Лила и донесете да повечеряме; трябва да гостиме свата колкото се може по-добре.
След един час на стола се появили: кисела кокоша чорба, пържен пресол със сланина, печена кокошка, пържени яйца, които били наръсени с овчо сирене, кисело мляко, тутманик и вино — ако и да било ново, а все било добро вино. Лила не седнала да яде — такава свобода ней не била дозволена: всяка една годеница трябва да се мъчи и да работи, за да се покаже пред свекъра си колкото се може по-достойна. Лила подавала и износила яденето, наливала из пукала вино и подавала всекиму в ръка. Старците пили най-напред за здравето на младоженците; после за здравето на дяда Либена и на баба Либеница, пили и за хаджи Генча и за неговото семейство и най-после за гостите, за конете, за воловете и за кокошките и пили дотогава, дорде дядо Либен се не нализал добре и дорде не заприличал и сам на мокра кокошка.
V. Годеж
На другия ден после сватането Павлин увил една китка цвете и отишъл в къщата на своята годеница. Това станало утринта рано. Веселото и невинното пеене на пиленцата посрещнало пробуждението на великата природа; дългите сенки на крушите, на върбите, на сливите и на дъбовете се разпространяли още далече по полетата, а полетата били покрити със сребърна бисерна роса; гъстият и миризливият орех, под когото можели да се скрият от слънцето около хилядо овце заедно с кучетата, с конете и овчарите, разпространял около себе си със своята млада шумица живот и здраве; зелената и дългата шума на прасквите и на кайсиите, които приличат на най-роскошната коса на най-хубавичката девическа главица, пущали така също от себе си миризмица и утринна пара. Реката шумяла весела между зелените брегове и отражала и зелените върби, които висели над водата, и кичестия лещак, и всичко, щото се намирало над брега. С една дума, наоколо било добро и весело, навсякъде мило и велико — и на небето, и на земята; весело било и на Павлиновото сърце. Той влязъл в къщата на хаджи Генча, поцелувал му ръката, а така също и ръката на хаджи Генчовица; в Лила, като видяла, че иде Павлин, излязла в другата стая.
— Що, мой синко? Какво ми носиш? — попитал хаджи Генчо.
— Мене ме прати тато да ви донеса някои дарове — отговорил Павлин.
— А за кого са тия дарове?
— За вашата къща.
— Аз зная вече, че тия дарове не са за мене, ами са за моето момиче. Почакай малко да повикам Лила, за да се поразговориш с нея — и хаджи Генчо излязъл, но скоро се върнал назад и довел дъщеря си за ръка.
— На ти един безценеи камък — казал той, — когото съм аз вардил като гледача на окото си, варди го и ти мой синко!
После това той хванал ръката на Павлина, подал му малката и гиздава Лилина ръчица и захванал да плаче. Не трябва да ви разказвам, че хаджи Генчо плакал с чужди сълзи — обичая ради!
Старците излезли из стаята и оставили младоженците сами, тия им дали воля да си поговорят между себе си, да се позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците изчезли, то Павлин и Лила дълго време седели, гледали надолу и мълчали: Павлин час по час погледвал на своята бъдеща другарка с упоение, а Лила воздишала и кършела пръстите си. Най-после Павлин с голямо волнение и с разтреперано сърце рекъл: