И дядо Либен пинал малко винце и подал чашата иа помайчимата; а Лила се приближила до него, целунала му ръка и получила за това мека махмудия. Тогава помайчимата подала чашата на баба Либеница и тя прочела това, което прочел и дядо Либен, и подарила на новата си снаха една ялдъзка. Дорде сватовете пили, благославяли и кланяли се и дорде Лила целувала наред ръка, то всичките гости казвали: „Амин! Да даде господ и св. Богородица!“ Най-после Лила целунала ръката на баща си, на майка си и на роднините си и всеки из тях й дал по една монета. Трябва да ви кажа, че младоженецът обядвал с другарите си в другата стая и не влазял при гостите.
Когато се свършило целуването на ръцете, то хаджи Генчо станал и според обичая захванал да говори:
— С божията милост ние годяваме децата си, но питаме вас, сватове: какво мислите да дадете на моето чедо?
Дядо Либен направил знак на баба Либеница, а баба Либеница подала на кумата една голяма китка и една червена кърпа с всякакви неща. На китката бил везан златен пръстен с червена антика и около двайсет златни монети… Кумата подала всичкото това на невестата, която и целунала ръката и с устата, и с челото, и с брадата. Кумата и кръстницата трябва да е същото лице — другояче се не може. Кумовството е наследствено. После това баба Либеница извадила из кърпата още една китка, която била по-голяма от първата и на която така също били привезани различни златни монети. Първата китка била от младоженеца, а втората от неговите родители. Втората китка баба Либеница подала на невестата, а невестата я подала на баща си и на майка си. Тая китка захванала да ходи от ръка на ръка и всичките гости се чудели, охали, ахали и говорили, че такива цветя нийде не са видели. Трябва да ви явя, че и коприщенските беглихчии имат своя политика: ако тия и да хвалили цветето, то очите им били на жълтиците. Дядо Либен имал обичай да показва всекиму своята градина, следователно — цветята му били известни на всичкото село.
Когато било свършено всичкото това, то хаджи Генчо седнал, а дядо Либен станал.
— На сватбата — захванал той — ние ще да дадеме: на свата (хаджи Генчу) — ботуши; на свахата (баби Хаджийки) — морави кадифени чехли; на невестата — сърмени чехли от червено кадифе; на сестрите и снахите — жълти едренски чехли, а на другите роднини — кому ботуши, кому постали, кому чехли, кому липискански пош. А вие, свате, какво мислите да дадете?
Хаджи Генчо станал, а дядо Либен седнал.
— Ние ще да дадеме — захванал той — големи дарове: на свекъра ще да дадеме копринена риза; на свекървата — копринена риза с червен кенар; на по-старите братия, на кумата и на кума — ленени ризи; на зълвите и на етървите — ленени ръкави; на деверите — копринени кърпи или ленени ризи; на стари-сватовете и на стари-свахите — памучни ризи или ленени ръкави; на циганите-цигуларите — червени или сини сопотски пошове, а на пряпореца — алена кърпа. И на проводажиите ще да дадеме по един пош. Колкото за премяната на невестата, то ние ще да дадеме това: единайсет ризи, като извадиме из тях оная, в която ще тя да иде под венец, и оная, в която ще да легне с младоженеца; пет сукмана, три фустана копринени и един от чит; осем чифта ръкави и четири нагръдки; три контоша, подплатени с лисици, и един подплатен с агнешки кожи; един контош неподплатен и едно либаде; девет кърпи за забрадка и дванайсет за триене; един кюрк зимен, подплатен със самур, други летен, подплатен с нурки, и една мода; два пояса сърмени и едни чопрази, и най-после две черги — една за постилане, друга за завиване, един юрган и една плъст — освен всичкото това и други ситни неща. Ала да не заборавяте, сватове, че нашата къща е родовита и всеки наш роднина и приятел ще да хариже на момичето ми по нещо.
Когато хаджи Генчо изговорил всичкото това, то погледал на своите гости с голяма гордост, позасмял се и лицето му говорило: „Ето, видите ли, мои селяни, как аз задомявам своите деца? Царска премяна им давам!“
— Добре, добре, свате, сватбата ще да бъде царска! — казал дядо Либен и прозинал се; той отдавна вече не слушал мироточивите уста на хаджи Генча.
— Ти, свате, по-добре остави тия неща и кажи там на вашите да донесат и винце малко да пинеме за здравето на младоженците.
Кумът станал, отишъл в другата стая и върнал се заедно с Павлина. Павлин се поклонил на хаджи Генча и целунал му ръката, а хаджи Генчо извадил из пояса си един прьстен, подал го на кумата, а кумата го турила Павлину на малкия пръст.
Туплестата чаша пак захванала да обикаля насам-нататък; всичките пили и благославяли младоженците; а когато редът дошъл до хаджи Генчовица, то тя вземала чашата, станала, заплакала три пъти и проговорила:
— Моля ви се, свате, и тебе, свахо, да не кълнете моето детенце; да му не давате да работи това, щото не може; да го не пращате вечер на двора до първи петли; да го учите ум и разум; а ако тя понякогаж ви не изпълни волята, то я побийте, а не кълнете я. Клетви не трябват!
— Гледайте да я не омагьосате! — плеснала и леля Мина, която била съседка на хаджи Генча.
— Тъй, тъй, да я не омагьосате — повторила и баба хаджийка и заплакала още три пъти.
Когато вдигнали трапезата, то дядо Хаджия помолил дяда Либена да накара проводачите да поиграят. Дядо Либен махнал с ръката и дал знак на две момчета да станат и да поиграят. Циганите засвирили на посадник, а момченцата се хванали с едната ръка за кълката, а в другата вземали по една кърпа и захванали да подскачат. Най-напред тия играли по-полека, после скоро, и най-после се разскачали дотолкова, щото главите им се удряли о тавана. Когато тия юнаци се наиграли, то станали други двоица, после трети двоица и ний-после скокнали дядо Либен и хаджи Генчо.
— Сега ще да видиме, свате, останала ли е в тебе барем капка от старата младост — рекъл хаджи Генчо дяду Либену.
— Ех, хаджи, ти се не грижи за мене, аз не ще да се засрамя пред никого.
И дядо Либен засукал мустаките си и пуснал се като препелешка по стаята. Разгоряла се старешката кръв, налели се жилите, лицето почервеняло като рак; пот захванал да чучурка като град и дядо Либен подмладял, той свалил от шията си най-малко около триесет години. Ето, погледайте го! Върти се на една пета, кляка и вика „Ха-ха-ха! Хай-де-де! Ицуцу-ц!“ И дядо Либен изпълнял стародревния посадник с всичките негови археологически подробности.
— Ти си се уморил вече, почини си малко — рекъл хаджи Генчо.
— Не съм се уморил, хаджи: аз тамам сега захващам.
— Ех, юнак ти е дядо Либен, юнак над юнаците — рекъл Петко Гъбата, който е басмаджия в Коприщица — Тоя дядо Либен играе по-харно и от самодивите.
— Аз вече не мога… — казал хаджи Генчо и изплезил езика си.
— Ако е тъй, то ти седни, хаджи, и почини си, а аз да поиграя с тоя юнак, който умее да се надсмива на старците и да им казва, че щат да паднат. Стани де, бозайнико, да поиграеш с дяда си Либена! — казал той на едно малко момченце, което имало малки черни мустачета.
И дядо Либен играл дотогава, дорде баба Либеница не дошла при него и дорде му не казала.
— Стига вече, Либене, стига вече; момичетата искат да поиграят; време е и тях да погледаме!
— Е, ако стига, то стига! Играйте, момичета, играйте за здраве! — казал дядо Либен на момичетата и погрозил им, не зная по каква причина, с пръста.
Момичетата, момчетата, жените и даже старците излезли на двора, хванали се на полукръг и захванали да скачат. Помайчимата извела невестата на двора, а невестата се поклонила на сватовете и хванала се на хорото. Когато сватовете се развеселили, то в това хоро приняли участие още баба Либеница и хаджи Генчовица.
Почти всичката махала, ако не всичкото село, дошло около хаджи Генчовата къща да погледа на хорото: едни се катерили по стобора, а други по сливите и по керемидите, много бабички, момичета и момчета гледали през някоя дупчица по стобора. Бабичките гледали така, както гледа всяка една котка на врабчетата, които чуруликат по плета, и преди време се облизвали вече за бъдещата плячка, която рано или късно трябвало да напълни устата им.
От Лилиното и от Павлиновото лице се отражало щастие; били весели и техните родители и роднини. А ако искате да говоря истина, то били щастливи и всичките сватове: миловидните лица на момиченцата, разцъфналите вече лица на жените и мъжете и сбръчканите лица на чичовете, на бабите, на стрините, на наните и на уйчовете блестели от радост.
Когато се наиграли всички до насищане, то изпили още по една и тогава цялото веселие, т.е. всичката компания отишла в къщата на дяда Либена да довърши останалото. Когато вървели из улицата, то циганите свирили и пели: