Туплестата чаша пак захванала да обикаля насам-нататък; всичките пили и благославяли младоженците; а когато редът дошъл до хаджи Генчовица, то тя вземала чашата, станала, заплакала три пъти и проговорила:
— Моля ви се, свате, и тебе, свахо, да не кълнете моето детенце; да му не давате да работи това, щото не може; да го не пращате вечер на двора до първи петли; да го учите ум и разум; а ако тя понякогаж ви не изпълни волята, то я побийте, а не кълнете я. Клетви не трябват!
— Гледайте да я не омагьосате! — плеснала и леля Мина, която била съседка на хаджи Генча.
— Тъй, тъй, да я не омагьосате — повторила и баба хаджийка и заплакала още три пъти.
Когато вдигнали трапезата, то дядо Хаджия помолил дяда Либена да накара проводачите да поиграят. Дядо Либен махнал с ръката и дал знак на две момчета да станат и да поиграят. Циганите засвирили на посадник, а момченцата се хванали с едната ръка за кълката, а в другата вземали по една кърпа и захванали да подскачат. Най-напред тия играли по-полека, после скоро, и най-после се разскачали дотолкова, щото главите им се удряли о тавана. Когато тия юнаци се наиграли, то станали други двоица, после трети двоица и ний-после скокнали дядо Либен и хаджи Генчо.
— Сега ще да видиме, свате, останала ли е в тебе барем капка от старата младост — рекъл хаджи Генчо дяду Либену.
— Ех, хаджи, ти се не грижи за мене, аз не ще да се засрамя пред никого.
И дядо Либен засукал мустаките си и пуснал се като препелешка по стаята. Разгоряла се старешката кръв, налели се жилите, лицето почервеняло като рак; пот захванал да чучурка като град и дядо Либен подмладял, той свалил от шията си най-малко около триесет години. Ето, погледайте го! Върти се на една пета, кляка и вика „Ха-ха-ха! Хай-де-де! Ицуцу-ц!“ И дядо Либен изпълнял стародревния посадник с всичките негови археологически подробности.
— Ти си се уморил вече, почини си малко — рекъл хаджи Генчо.
— Не съм се уморил, хаджи: аз тамам сега захващам.
— Ех, юнак ти е дядо Либен, юнак над юнаците — рекъл Петко Гъбата, който е басмаджия в Коприщица — Тоя дядо Либен играе по-харно и от самодивите.
— Аз вече не мога… — казал хаджи Генчо и изплезил езика си.
— Ако е тъй, то ти седни, хаджи, и почини си, а аз да поиграя с тоя юнак, който умее да се надсмива на старците и да им казва, че щат да паднат. Стани де, бозайнико, да поиграеш с дяда си Либена! — казал той на едно малко момченце, което имало малки черни мустачета.
И дядо Либен играл дотогава, дорде баба Либеница не дошла при него и дорде му не казала.
— Стига вече, Либене, стига вече; момичетата искат да поиграят; време е и тях да погледаме!
— Е, ако стига, то стига! Играйте, момичета, играйте за здраве! — казал дядо Либен на момичетата и погрозил им, не зная по каква причина, с пръста.
Момичетата, момчетата, жените и даже старците излезли на двора, хванали се на полукръг и захванали да скачат. Помайчимата извела невестата на двора, а невестата се поклонила на сватовете и хванала се на хорото. Когато сватовете се развеселили, то в това хоро приняли участие още баба Либеница и хаджи Генчовица.
Почти всичката махала, ако не всичкото село, дошло около хаджи Генчовата къща да погледа на хорото: едни се катерили по стобора, а други по сливите и по керемидите, много бабички, момичета и момчета гледали през някоя дупчица по стобора. Бабичките гледали така, както гледа всяка една котка на врабчетата, които чуруликат по плета, и преди време се облизвали вече за бъдещата плячка, която рано или късно трябвало да напълни устата им.
От Лилиното и от Павлиновото лице се отражало щастие; били весели и техните родители и роднини. А ако искате да говоря истина, то били щастливи и всичките сватове: миловидните лица на момиченцата, разцъфналите вече лица на жените и мъжете и сбръчканите лица на чичовете, на бабите, на стрините, на наните и на уйчовете блестели от радост.
Когато се наиграли всички до насищане, то изпили още по една и тогава цялото веселие, т.е. всичката компания отишла в къщата на дяда Либена да довърши останалото. Когато вървели из улицата, то циганите свирили и пели: