— Да задуши дяволът всинца ви: всичките клеветници и всичките богохулители!
И захванали се цели купове проклятия и псувни.
— Вън, чифутино проклети, вън! Да не ми си се показал още веднъж пред очите… Кълна ти се в името на св. Харалампия, че ще те задуша като куче! — вика сърдито дядо Либен.
Хаджи Генчо станал, вземал тоягата си слязъл долу; а из устата му излазяли всякакви псувни и всякакви проклятия: куче, добиче, вампирин, върколак и пр.
— Гущер, змей, богопродавец! — викал след него дядо Либен и кръстил се.
Хаджи Генчо вървял и мислил: „Пък какво ли сьм направил Либену, та се сърди като делибашин? Аз и сам вече забележвам, че тука има нещо. Децата не дохождат в училището да се учат; поповете завчера в черквата гледаха на мене чудно и страшно; — всичкият свят бяга от мене — тука се крие нещо.“
Като размишлял така, хаджи Генчо се върнал назад и сторил намерение да иде пак у дядови Либенови да се обясни със сърдития старец, но не можал да се реши да изпълни своите намерения, защото и неговата глава, както всяка човеческа глава имала някаква си неопределена гордост; той се върнал дома си и намислил да пише Либену писъмце. Той извадил из раклето едно парче хартия, която останала от ланската есен, когато баба Хаджийка залепила прозорците си, извадил из пояса си дивита, който приличал на арнаутски пищов, изтърсил из него едно орльово перо, седнал на земята турски, турил хартията на коляното си, изплезил езика си и захванал да пише:
„Любезные дядо Либене, вси домочадки и чадца, здравствуйте о Господе многолетно!
Не ми е писмото за друго, а само да се разбереме как сме живо и здраво и молим бога за ваше здраве. Не подобает нам на старост разпри заводити, яко и господ наш не веле их заводити, и света Богородица троеручица не веле и свети Синай, и свети Спас, и свети Георгiи и свети Ован, и свети Врач, и все свитiи, богоноснiе и мученики не велеша. Прозрите, како глаголет господ: идите в огон вечнiи, разпри начинающiе и богохулители. Ты же, байко Либене, призивал еси дявола и ангела его, и бога прогневил еси: но аз понеже и обаче не злой и не безчинник есмь, то прощаю тебе и изпонляю слово писанiя: любите враги ваша. Ех, байо Либене, аз грешный человек хочу вопросити тебя: достойно ли за старое вино разпри заводити, хулитися и ругатися? Недостойно есть много пити вина, днес азъ и въ уста его не прiях, тьi же много его еси пил и прегрешил еси — проси у бога прощенiя, зане благословено вино, а проклято пиянство. Аз на месте твоем рек бы на момчетата все старое вино из зевникът, изнести и казал бы хаджи Генчу пiй хаджи, колико ти чрево соберетъ. Сделай же тако, байо Либене, сице и Господ вседержитель простит тебя, а дьявол изчезнетъ.
Когато писмото било написано, то Хаджи Генчо го запечатал с жълт восък, защото нямал червен, и надписал го: „Сие това писмо одатися Кирiю Кирiю Либену Лудомладову, в руце, Во имя Отца и Сына и Святого Духа — многолетно.“ После това той повикал едного от своите ученици и дал му да занесе писмото със следующето наставление:
— Иди и занеси това писмо — рекъл той — на дяда си Либена и ако те той попита от кого е то, то ти да му кажеш, че го е донесъл един човек, който е дошъл из Цариград: ала да не чакаш отговор, а да бягаш по-скоро назад.
Но хаджи Генчо горчиво се излъгал в своите сметки. Дядо Либен не само че не запрял момчето, не само че го не попитал за нищо, но вземал писмото и хвърлил го. И така всичката реторика на хаджи Генча пропаднала напразно.
Дядо Либен в това също време бил занят с друга работа.
— Не, не, синко — казвал той, — аз ще да те оженя за Минка Ослекова ако тя и да не е дотолкова хубавица и гиздосия, то барем баща й и майка й са почтени и добри люде — тия не приличат на твоя богопродавец хаджи Генча!
— Вярвай ми, татко, че хората говорят от завист и клеветят и хаджи Генча, и неговото домочадие, ако хаджи Генчо и да е зъл и лаком човек, но той е барем умен и почтен — казал Павлин.
— Еее, синко, аз видя, че тоя нечестивец е омагьосал вече и тебе. Я помисли си — какво ми ти говориш! Прекръсти се!
— Не аз трябва да помисля, а ти да помислиш какво говориш и какво правиш: всичките люде щат да захванат да показват на нас пръста си, ни едно момиче няма да пристане да бъде моя невеста, другарите ми ще захванат да бягат от мен — говорил Павлин със сълзи на очите.
— Слушай, синко, за хаджи Генча да не ми си каза отсега нито половин дума! Я попитай ти Тонча и да чуеш какво ще той да ти разкаже за твоя хаджи Генча — питай го и помисли си какъв е тоя човек.