Пред къщата на дяда Либена, на стола, седели два юнака — Павлин и неговият другарин Благоя — и разговаряли се за нещо си твърде горещо; тях не възхищала и не занимала чудната природа, която ги окружавала, тия нямали с нея нищо общо. Любов към природата, към пролетта, към цветята и пр. чувствува всеки; но тия биват хубави и миризливи само тогава, когато и човекът е спокоен, когато той обича, когато има приятели и когато се надее да добие щастие; а когато животът е отровен с щото и да е и когато е тежко на сърцето, то човек гледа равнодушно около себе си, а понякогаж той гледа и с ненавист на всичко, щото е добро и приятно.
— Ти пита ли сестра си в кое време ще да излезе Лила в градината! — попитал Павлин.
— Питах я — отговорил Благоя, — тя се видяла с Лила тая заран. „Щеш ли да излезеш, Лило, нощеска в градината, за да се повидиш с Павлина?“ — попитала сестра ми. „Аз се боя от баща си“ — казала тя. „Ако е така, то да се откажеш и от Павлина за всякога.“ „Ще да изляза, ще да изляза — извикала тя — и щото бъде, нека бъде! Аз за него съм готова да се удавя, без него аз не желая да живея, не ща…“
— А в кое време ще да излезе? — попитал Павлин.
— Сто пъти ти казах, че до първи петли, около полунощ.
— Късно е. А взема ли си ти пищова?
— Вземах го. А от какво ти се безпокоиш така, Павлине? Да ти кажа право, аз никак не мога да те позная.
— И аз не зная какво става с мене, главата ми се върти.
Характерът на Павлина бил един из ония характери, които в тревожните минути се не стараят за успокоят себе си, а раздражават се все повече и повече, мъчат себе си и създават небивали призраци.
Дълго време двата приятеля мислили и съставляли планове, дълго време говорили тихо, дълго време се препирали и най-после станали и упътили се към хаджи Генчовата къща.
— Гледай, Павлине, да не направиме някоя пакост — казал Благоя, когато двата приятеля дошли до училището на хаджи Генча. — Ти със своя характер ще да направиш някоя беда. Всичкото село е сърдито на хаджи Генча; всеки един е готов да го задуши и да го махне от света. Не чуеш ли какви приказници са се разпръснали за него? Аз чух вчера, че тоя човек се бил родил от вепирка.
— Нека да говорят, щото искат — казал Павлин. — Аз се боя от злите езици толкова, колкото и от вепирите… Почакай, почакай, мене се чини, че петлите пеят.
В това време месечината като нарочно се показала иззади облаците и със своята сребърна светлина обляла и гори, и планини, и полета и повлякла дълги сенки от кичестите дървета. Била повсеместна тишина, която се нарушила само от лаянето на Катинка, която излязла на улицата да помирише своята съседка или да полае от немай-къде. Всичко спало и мълчало. Даже и Тончо, това коприщенско кречетало или, по-добре да кажа, тоя селски вестник, хъркал от дългия и сънувал за таласъмите. Нощта била възхитителна със своята действителна прелест: поетите и насъне не са виждали подобна прелест. Хората, у които не било безпокойствие и скръб на сърцето, спали покойно.
От стобора на хаджи Генча паднали изведнъж две сенки: едната от човек, който стоял така, щото главата му и ръцете му се облягали на стобора, а една от другиго, който му бил стъпил на гърба и чрез стобора прескокнал в хаджи Генчовата градина.
— Лило, мое пиленце, мое гургувице!
— Павлине, мой соколе, мое сърце!
И Лила в нощното облекло, с рунтава и нересана главица, се обивила и с двете ръце около шията на Павлина и в тишината се чули сладки целувки.
Не зная как ти, мили мой читателю, а аз всичко би променил, всичко би пожертвувал на тоя свят, ако само би можал само един час да премина в такова блажено упоение, в каквото се намирал Павлин в оная минута. Не всеки може да каже, че е изпитал такава една минута — не мога да кажа и аз!