— Обичаш ли ме, мое пиленце? — питал Павлин.
— И ти още питаш, мой драги, когато аз съм се решила за тебе да изляза посред нощ на това място!… Аз вече се не моля богу за себе си: аз се моля само за тебе, все за тебе. Ти си за мене най-добрият и най-милият човек, защото ти още не знаеш колко зло има и тоя свят! Аз се боя от баща си, защото съм много видяла, всичко съм изпитала.
— Моя птичко, щеме ли ние да бъдеме някога щастливи?
— Аз не вярвам, мой Павлине!
— Не, Лило, аз съм готов да направя всичко, но ти щеш да живееш заедно с мене — господ ще да ни помогне! Когато един човек очаква щастие, то нему се чини, че ще да умре, но никак няма да го дочака; така и ти, мое пиленце, не вярваш, че ние ще да бъдеме щастливи.
— А що си ти напислил да правиш, Павлине?
— Аз ще да те открадна и ще да побягна с тебе далече, далече…
— А нашите родители? Не, това не може да бъде!
В това време запял славеят.
— Послушай, Лило, как пее тоя славей — казал Павлин. — Тоя славей е природен певец, той пее само за себе си и за своята другарка, той не иска да го слушат другите, такива трябва да сме и ние с тебе. Защо ни са родители, когато тия са по-лошави и от най-лютитите врагове? Хайде да бягаме с тебе далече и да живеем тамо, както бог дал. А може ти се боиш от сиромашия. Не бой се, аз ще да работя, ще да се мъча и не ще да се нуждавам от бащините си помощи! — И Павлин се засмял от радост.
Колко сълзи са се скривали под тоя смях!
— Как ти не си се побоял да дойдеш нощеска в градината ни? Как си смеял да прескокнеш стобора ни? — казала Лила.
— Ех, моя Лило, можал ли съм аз да се удържа, когато сърцето ми е препълнено с отрова, когато то плаче и вика като дете? Тежко ми е да живея без тебе и да не смея да ти проговоря ни дума. Мило мое пиленце, аз умирам от яд. Завчера те срещнах, когато ти отиваше на реката да переш дрехите, и моето сърце щеше да изскокне из гърдите ми. Колко си се изменила, моя ластовичке, колко си измършавяла, колко си побледняла!… Като те видях така нещастна, то кажи ми: можех ли аз да се утърпя и да се не повидя с тебе?…
В тая минута гласът на хаджи Генча прекъснал Павлиновите думи.
— Хей-й-й, селяни, обирачи ме ограбиха, колят ме, режат ме, защитете ме, помогнете ми!… — викал той, колкото си може.
И хаджи Генчо в една риза дотърчал в градината и хванал Павлина, който и не мислил да бяга.
— Върви вътре, срамотнице! — извикал той на дъщеря си. — Аз ще ти покажа кой е баща ти!
Лила заплакала и отишла си.
За една минута всичкото село изскокнало на улицата и всеки припкал към хаджи Генчовата къща: кой с фенер, кой със свещ, кой с пушка, кой с кол, кой с ръжен, кой с кобилицата, чегато всичките тия юнаци се събирали да се бият със султанските низами или да избият побеснелите кучета.
— Ето обирача, селяни, вземете го, водете го, бийте го, затворете го в конака; той насмалко щеше да ме заколи, той щеше душицата ми да вземе! — викал към селяните хаджи Генчо и влякъл Павлина.
Но селяните стояли на местата си, мигали като телета и гледали равнодушно: тая челяд, която се приготовляла да вземе Силистра на юруш, разбрала каква е работата и решила се да бъде неутрална. Дошли сеймените, билюкбашият и агата, вързали Павлину и ръцете, краката и завели го в конака с викове и с шумотевица.
На другия ден в конака произходило важно събитие. В една из стаите, която била облепена с вар още тогава, когато била направена, т.е. в делибашийските времена, седели долу на килима агата, коприщенските чорбаджии, кадията, хаджи Генчо и дядо Либен. Хаджи Генчо гледал на дяда Либена кръвнишки, а дядо Либен се въртял насам-нататък и весело се ухилвал, чегато той с тая усмивка искал да каже: „Видите ли какво е нашето коляно! Нашите юнаци пред никого не преклоняват коляното си.“
Пред съдиите стоял Павлин. Ръцете му били везани, но той гледал на своите мъчители горделиво; от неговто умно чело текъл изобилен пот, но тоя пот не текъл от срам, а от яд. Кадията махнал с ръка и съдилището захвакало своите занятия.
— Откраднал ли си пари от хаджи Генча? — попитал кадият.
— Не съм.
— А защо си ти прескачал в двора на хаджи Генча? Какво си ти правил в неговата къща посред нощ?
— Той и сам твърде добре знае защо съм аз ходил в неговата градина… Мене не трябват пари, защото аз, и баща ми сме богати хора.
— А хаджи Генчо казва, че ти си му откраднал пет хиляди гроша.
— Ако дядо Хаджия иска да му дадеме пет хиляди гроша, то аз и моя баща сме готови да му дадеме десет; но аз ще да повторя пак, че ако и да съм влязъл нощеска в къщата на дяда Хаджия, то съм влязъл съвсем за друго. Аз мога да ви се закълна… Ако хаджи Генчо каже пред мене, че аз съм му откраднал пари, то му се моля да си вземе думата назад, защото другояче аз никога няма да му простя и насила ще да го накарам да каже истината.