Момченцето отивало с плач при хаджи Генча и говорило му:
— Дядо Хаджия, знаеш ли каква премежда ми е минала през главата? Знаеш ли ти, че няма моето пиленце?… Никола казва, че един орел се въртял вчера над къщата ви… Той трябва да го е погълнал, проклетникът! Камъни да яде, да го отрови!
Хаджи Генчо оставя лъжицата, хваща ученика си за ръка, влече го в училището и като се прокашля по-напред два-три пъти, захваща да говори:
— Слушайте, деца! Вие отдавна вече знаете, че черната наша кокошчица беше излупила твърде хубави пиленца — едни из тях бяха герести, а други гащати — и аз, като човек с добро сърце и с милостива душа, ви харизах на всинца ви по едно пиленце; но харизах ви ги, за да имате и вие добри сърца и милостиви души; дето ще да се каже, харизах ви ги да ги храните добре, да ги обичате като свои братия и сестри и да ги вардите от орлите и от керкенезите, но аз се излъгах — вие ме излъгахте и подиграхте се със старостта ми. Тия дни гледам, че бялото пиле с черното крило, което имаше в опашката си две черни пера, захваща да мършавее и да се замислюва нещо си. „От какво ще да бъде това? — помислих. — Да не го е хванала пипката? Да не го е хванала гърлицата и то более, без да може да каже де го боли? Хванах го и гледам — няма нищо. Побарах му гушицата — празна!… А, а, а! Така твоите ученици хранят пилетата ти! — си помислих. — А ти, глупави старчо, хаджи Генчо, още ги харизваш на такива нехранимайковци!…“ И така аз вземах и заклах пиленцето. А и що можех аз да направя? Не искате ли вие да го оставя да пукне отглади! От бога би било грехота, а от хората би било срамота. Ала дядо ви хаджия е добър и правдолюбив човек и затова аз трябва да ви кажа, че и той е малко кривичек в тая работа. Кой знае, може Пейо да не е имал вчера много хляб, може майка му вчера да не е месила, а може и да е заборавил да нахрани храненичето си! Ето защо аз съм намислил да изправя погрешката си и да утеша Пея, колкото ми позволяват силите. Нека Пейо да не плаче и да не жали, че съм му заклал пиленцето, защото аз ще да му харижа нещо по-добро, аз ще да му харижа жълтата мисирка; дето я купих от циганката за триесет пари и за две кожи; оная мисирка, ако помните, за която се карахме със Стефлека, че ужка циганката я била откраднала от него. И така, за днеска харизвам тая мисирка на Пея, но харизвам му я, ако я той храни като поп.
Когато хаджи Генчо свършва своята проповед, то поплясква момченцето по образите, потупва го по главата и казва му:
— Целувай ръка и поблагодари ме, че наместо пиле ти добиваш цяла мисирка.
Момченцето целува щедрата десница на хаджи Генча, а хаджи Генчо се обръща към учениците и, вика им: „Четете бре!“ — а после излазя из училището, припка към огнището и залавя се пак за лъжицата. В това време хаджи Генчо е твърде радостен и утешава се, че момченцето е останало доволно, а мисирката ще да му дотрябва за месно заговяване.
Ако да оставиме настрана всичките достоинства на правдолюбивия и достойния наш хаджи Генчо, то трябва да ви кажа, че коприщенците разказват за него и много непохвални неща: тия разказват, че в неговия характер има и твърде лошави страни. Изпърво, у него съществува свойнствена страст да бъде от всичко недоволен, постоянно да бъбри и да се меша в чуждите работи; второ, той никога не влазя в кръчмата, за да почерпи приятеля си, а ако влезе, то влазя да го почерпят, и най-после той твърде обича да дава съвети, ако и да го не питат — и всякога не во време.
Българите са научени от малки да бият кучетата с камъни, а тая страст остава в тях през всичкия им живот. Веднъж един от бившите хаджи Генчови ученици, Петко Ослеков, намислил да си опече гювеч: накитил го със зелени чушки и с патлиджени и занесъл го на фурната. Когато гювечът се изпекъл, то бай Петко го вземал на главата си и понесъл го по улицата, но пред един вратник той видял куче. Петко оставил гювеча на земята, вземал един камък и хвърлил да удари кучето, но кучето се не уплашило, а мъжествено нападнало на Петка. Захванала се една из пуническите войни между Петка и Гуджа — Гуджо напада, а Петко се защищава! Във времето на тая страшна борба Петко стъпил в гювеча и разсипал го в калта, а хаджи Генчо стоял пред вратника си като Галиогабъл, гледал как се вдига към небето парата от гювеча и справедливото му сърце не можало вече да гледа на големите пагуби, които произходили на несправедливата война. Той се приближил до Петка, хванал го за ухото и извикал му: