Минали десетина години. Странникът решил да споходи четиримата братя и да ги види как живеят и дали посрещат човешки сиромасите. Отишъл най-напред при кръчмаря. Мръквало се, когато бутнал мандалото на вратата. Влязъл вътре.
— Добър вечер, синко! — рекъл гостенинът и оставил в къта торбичката с тояжката си.
Кръчмарят не отговорил на поздрава му, като го видял какъв е окъсан и грохнал.
— Брей, че дълъг път съм бил — започнал старецът, — капнах от умора. Много съм ожаднял. Да щеш да ми на точиш една чаша вино.
— А пари имаш ли? — попитал го кръчмарят. — Де пари в такъв човек като мене, клет сиромах съм.
— Вино без пари не давам! — сопнал се кръчмарят. — Не давам!
— Като не може — не може! — тихо изломотил старецът. — Остави ме поне да пренощувам в кръчмата на завет, защото навън духа студен вятър, а пък аз съм болнав човек.
— Моята кръчма не е хан за просяци! — викнал кръчмарят и изтласкал стареца навън, като хвърлил подире му тояжката и торбичката.
Старецът се навел, взел си тояжката, надянал торбичката, метнал я през рамо, погледнал към кръчмата и рекъл:
— Както беше преди десет години — пак тъй да стане!
Само за един миг кръчмата се превърнала на стара каменна чешма, а от чучурите наместо вино рукнала пак бистра водица.
Кръчмарят прехапал устни и почнал да си скубе косата, но било вече късно.
Отишъл старецът при втория брат — земеделеца. Заварил го сред хармана — седи на едно столче с броеница в ръце и гледа работата на ратаите си. Диканите му пращят, а наоколо купни, купни — чет нямат.
— Дай ми малко хлебец — протегнал ръка странникът, — че умирам от глад. Два дена залък не съм слагал в устата си.
— Я да си вървиш по пътя! — почнал да го хока земеделецът. — Нямам хляб за скитници като тебе. Кой откъдето се откъсне, все при мене тича и вика: дай! До гуша ми е дошло от тия сиромаси!
Старецът тъжно поклатил глава, излязъл на улицата и без да се обърне назад, промълвил:
— Както си беше — пак тъй да стане!
И мигом житните купни се превърнали на могили, воловете — на камъни, а харманът, богатият дом и ратаите изчезнали като дим.
Странникът продължил пътя си и спрял пред мандрата на овчаря. Надникнал през високия плет. Лавнали го кучетата. Овчарят се показал отвътре със запретнати ръкави. Тъкмо подклаждал казаните с току-що издоеното мляко.
— Какво има, старче? — попитал овчарят.
— Дошъл съм да ми дадеш малко хлебец и паничка мляко. Гладен човек съм.
— Сега ли намери да ме крънкаш, тъкмо когато подклаждам казаните! Я да се махаш или ще пусна кучетата да се разправят с тебе!
Старецът въздъхнал, поклатил глава и рекъл:
— Както си беше по-рано — пак тъй да стане!
И всички овце, които пасели по рътлината, мигом се превърнали в черни гарвани и отлитнали.
Отишъл старецът при последния брат. Намерил жена му и двете му дечица в една сламена колиба накрай село.
— Къде ти е човекът? — попитал старецът невестата.
— Той пасе селските говеда. Скоро ще се върне. Влез, дядо, влез да си починеш — поканила го невестата.
Старецът влязъл в колибата и видял трима малчугани — седят край огнището и чакат.
— Сторете място на гостенина да се позатопли! — рекла майката и подала стол на стареца.
Децата се отместили назад, а старецът протегнал ръце към огнището и попитал:
— Какво си заровила в огнището, питка ли? Тъкмо на време съм дошъл. Дай я насам да си похапна!
Тогава невестата се навела и прошепнала на стареца:
— Дядо, то не е питка от брашно, ами от кал. Ние осиромашахме много. Лани изгоря къщата ни и всичко, каквото имахме. Сега сме ей тъй, както ни виждаш. Шепа брашънце нямаме, затуй замесих малко хал, направих питка и я метнах в огнището, за да залъжа чедата си, додето се върне баща им. Той ще донесе нещичко от гората: я гъби, я диви круши.
— Извади питката! — настоял старецът.
Невестата разровила огнището, извадила питката и като я разчупила — що да види: калената питка се превърнала на истинска.
По едно време се върнал и говедарят. Като видял гостенина, той се зарадвал до немай-къде. Вечеряли всички за едно. Изяли питката. Невестата постлала една рогозка до огъня и рекла:
— Ти си стар човек. Легни си тука до огъня, а ние ще спиме пред колибата.
— Как живеете? — попитал ги старецът.
— Много сме добре — отвърнал говедарят. — Разбираме се. Лоша дума не сме си разменили, откак сме се събрали. Изгоря ни къщата, но нали сме живи и здрави — ще се потрудим и ще си направим друга.
— Все тъй да карате докрай! — продумал странникът. — С мир и сговор вие ще можете косъма да разцепите и през камъка да минете. Хайде сега лека ви нощ!