Галената щерка
Българска народна приказка
В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре и. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“. Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше и косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха но-близо до огъня. Когато пък и станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума:
— Отмък!
И старците я дърпаха назад.
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как и слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха. Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената щерка за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с кирясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха и напрашените дрехи, облякоха и булчената премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. До сети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът и щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя и зъбите и почнаха да тракат от студ.
— Примък! — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му остана да си лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да и напомниш! — обърна се той с укор към жена си.
— Думах и, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме по слуша — почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграбчи постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш по стелката, а пък мене боли.
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нещо на мъжа и, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се на храниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа — рече мъжът, като свършиха яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се завъртя край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.