— Ще ме приемеш ли да ти бъда дружина?
— На драго сърце, аз за другар душата си давам.
Тръгнаха двамата един до друг и заприказваха сърдечно.
Стигнаха до един кръстопът.
— Сега накъде? — спря коня си Иванчо, но изведнъж се досети за бащината си поръка, обърна се с лице към месечината и дигна лявата си ръка. — Нататък — рече той — там е правият път.
И бутна коня си наляво, но чужденецът отби надясно и викна:
— Върви след мен!
— Чакай побратиме — рече Иванчо, — този път води към свърталището на разбойниците.
— Ти щом си с мен от никакви разбойници да не се боиш! — обърна се чужденецът и размаха секирата си.
Иванчо покорно препусна подире му.
Извървяха полето. Навлязоха в една гора. Цяла нощ се блъскаха в тъмнината. Наближаваше да съмне, когато стигнаха в едно непознато село. Тръгнаха по улиците, но никъде не видяха жива душа, нито светлинка. Спряха пред една кръчма. Вратата отворена, а вътре — никой. Слязоха от конете, запалиха една свещица, седнаха до една маса и из караха, каквото носеха, да похапнат. Пиха по една паничка вино, което наточиха от кръчмарското буренце. Иванчо почна да се прозява. Другарят му рече:
— Ти, побратиме, лягай да поспиш, а пък аз ще ида да разбера какво има в селото.
Иванчо се изтегна под камината, а оня със секирата излезе. Дълго ходи насам-нататък и се ослушва. Мъртва ти шина, хората сякаш бяха измрели. Но ето че както при стъпваше лекичко като елен, момъкът изведнъж замръзна на мястото си и притаи дъх. Наблизо изпод земята се чуваха сподавени човешки гласове. Наближи крадешком до мястото, където се чуваха гласовете и видя гривна на кладенец. „Трябва да е пресъхнал, щом има вътре хора. Но — помисли момъкът — да ги чуя какво приказват!“
— Грънчарският син откога е влязъл в кръчмата! — обади се един от гласовете.
— Той е уморен, ще пие паница вино и ще заспи като заклан — прошепна втори глас.
— Трябва вече а е заспал, защото още преди половин час чухме тропота на коня му — изръмжа трети глас.
— Време е! Излизайте един по един навън! — изкомандва първият глас.
Иванчовият побратим стисна здраво дръжката на секирата и се приближи до кладенеца. Ето го първият разбойник Щом си подаде главата над гривната, момъкът замахна.
— Веднъж удрям — дваж не повтарям! — извика той. И главата на разбойника се търкулна.
Появи се вторият. И с него се случи същото.
Третият…
Четвъртият…
Петият…
Най-сетне — троп! троп! троп! — подаде глава и главатарят им.
— Къде сте? — извика той, но само за миг Иванчовият побратим свърши и с него.
След това се върна в кръчмата и събуди Иванчо.
— Ставай — рече той, — да ходиме, защото ни чака дълъг път.
Пак яхнаха конете. Цял ден препускаха. Девет реки прегазиха, осем планини прехвърлиха. Замръкнаха в един голям град. Отбиха се в най-големия градски хан, хубаво се на вечеряха и легнаха да спят. В тоя град господаруваше един зъл цар. Щом узна, че в хана са отседнали незнайни пътници, той изпрати своите слуги да узнаят що за хора са, откъде идват и какво носят. Слугите на бърза ръка узнаха всичко и като разправиха на царя, че пътниците носят дисаги с жълтици и само една малка секира, очите на злия цар пламнаха:
— Ще им вземем и парите, и главите. Поканете ги утре в двореца.
На другия ден самият царски виночерпец отнесе бъклицата и поканата на царя в големия хан.
— Хубав ли е дворецът на царя? — попита Иванчо царедворецът.
— Дворецът е хубав и не толкоз, но княгинята няма равна на себе си в целия свят.
— Бре, хайде тогава да я видим! — скочи Иванчовият побратим.
Купиха си нови дрехи, обръснаха се, засукаха мустаци и се упътиха към двореца. Парите оставиха в хана — под ключ.
Царят посрещна гостите, плесна с ръце и поръча да ги нагостят с най-хубавото ядене. Когато се нахраниха както трябва, царят плесна с ръце и викна:
— Донесете виното!
Тогава се появи със златна бъклица със сребърен танур самата царска дъщеря и цялата стая грейна. Иванчо онемя: което е право — право, такава хубавица не беше виждал през живота си. Момата го изгледа жално, когато му подаде бъклицата, но нищо не рече. Додето се изреждаха другите на трапезата да опитат царското вино, Иванчо не снемаше очи от нея.
— Харесва ли ти? — попита го царят.
— Много — отвърна Иванчо.
— Да ти я дам за жена, щом е тъй.
Иванчо погледна побратима си.
— Вземи я — прошепна побратимът. — Аз щом съм с тебе, от нищо се не бой.
Направиха голяма сватба. Додето всички се веселяха, цар ската дъщеря, която също се беше захласнала подир Иванча, тайно ронеше сълзи и бършеше очите си с копринена кър пичка. Защо плачеше хубавицата? Тя плачеше, защото знае ше, че на този момък е настъпил последният час. Четири десет пъти нейният баща я жени за какви ли не момци и всяка нощ, когато тя и младоженецът се прибираха да спят, злият цар изпращаше змия-пепелянка да клъвне момъкът между веждите. Пепелянката се промъкваше в младоженската стая през ключовата дупка. За другите, които бяха царски и болярски синове, княгинята плаха и не плака, но за Иванча и се късаше сърцето.