Свършиха сватбата. Замлъкнаха певците и цигуларите. Прибраха се Иванчо и невестата — да спят в една стая. Заключиха позлатените врати. А Иванчовият побратим се изтегна до прага на стаята, постла си кожухчето и легна, като сложи главата си на секирата.
Мина полунощ. Иванчо и царската дъщеря заспаха, а побратимът лежи, гледа към тавана и слухти. Като се обади първият петел в царската градина, той чу тихо шумолене. Изви очи и видя, че по стълбите пълзи една пепелянка с вирната нагоре глава. Затвори очите си. Престори се на заспал. Змията се плъзна по гърдите му, изправи се на вра тата и тъкмо когато си навря главата в ключовата дупка — Иванчовият побратим скочи на крака, грабна секирата, замахна и удари пепелянката.
— Веднъж удрям, дваж не повтарям! — викна той.
В стаята на младоженците падна отсечената змийска глава, а пред краката му се свлече люспестото тяло на влечугото. Като свърши и тая работа, побратимът похлопа на вра тата, събуди младоженците и ги изведе тихомълком от двореца.
Отидоха в хана, прибраха дисагите и, преди да се събуди царят, двамата конници препуснаха към гората. Седнала напреки на коня пред Иванча, трепереше като лист царската дъщеря, но Иванчо и шепнеше в ухото:
— Не бой се, докато с нас е моят верен побратим!
Седем дни и нощи препускаха през гори и планини.
Най-сетне стигнаха Иванчовото село. Преди да влязат в селото, Иванчовият побратим спря коня си и рече:
— Моят път беше дотук. Приберете се в грънчарския дом и живейте честито и справедливо. Прощавайте!
— Какъв човек си ти и кой те проводи да ме вардиш из пътя? — попита Иванчо.
— Аз съм народен воин. Проводи ме моята майка да те пазя, защото стори голямо добро на сиромасите.
— Как се казва твоята майка?
— Правда сиромашка.
И щом изрече тия думи, побратимът изведнъж се изгуби, сякаш потъна в земята.
— Чуден човек! — промълви Иванчо и препусна към грънчарницата с царската дъщеря на коня.