Умът и късметът
Българска народна приказка
Имало едно момче много бедно, пък на това отгоре и малко гламаво. Неведнъж то си лягало гладно, защото не можело да изкара пари дори за парче хляб. Ако съседите, които помнели е добро покойните му родители, не му помагали — така щяло да си умре от глад. Понякога те го пращали в гората за дърва, друг път да носи вода или да копае и жъне — да върши всякаква черна работа, защото за друго го не бивало. А вече било станало на години, под носа му се замрежили мустачки и време било да хване някакъв занаят като всички свестни хора. Ала момчето мъчно схващало и на нищо не се научило.
Един ден се срещнали насред път Умът и Късметът.
— О, побратиме, добра среща! — викнал Късметът. — Изгубихме се, отдавна не сме се виждали. Що правиш, що чиниш?
— Абе, ходя по широкия свят ум и разум на хората да давам — отговорил Умът. — Ама минах сега през едно село и срещнах едно дрипаво момче, което и ти, и аз сме забравили. Та домъчня ми, като го видях такова сиромашко и гламаво.
— Право казваш, побратиме — рекъл Късметът. — Хайде да му помогнем да стъпи на краката си.
— Добре го рече — съгласил се Умът. — Да му помогнем, че е срамота за нас, гдето така сме го изоставили.
Речено-сторено. Отишли Умът и Късметът в селото на момчето и занадзъртали през порутения плет на сирашкия двор. А момчето тъкмо се стягало да ходи с магаренцето за дърва. Отишло то в гората. Умът му пришепнал да избере една голяма бука и да насече по-хубави дърва, а не както преди — да събира криви съчки, които се продават по пет десет пари товара. Тръгнало момчето от бука на бука да избира. Харесало една стара, суха бука и се запретнало да я сече. Като паднало дървото, от хралупата му рукнали жълтици, които Късметът бил сложил там. Момчето никога не било виждало такива пари и не могло да ги познае. Но Умът му наредил да ги прибере в торбичката си.
Натоварило то такъв товар дърва, та на магарето краката чак почнали да се преплитат. И нали не било вече гламаво, решило този път да отиде в близкия град да продаде стоката по-скъпо и да разбере какви са тези жълти търкалца и дали струват нещо.
Отишло момчето в града и наистина взело добри пари за дървата, защото били прави и сухи. После се отбило при един златар и му показало само една жълтица. Златарят като видял жълтицата, лъснали му очите, прибрал я бърже в чекмеджето си, а на момчето подхвърлил няколко гроша. Ама момчето се досетило, че златарят иска да го измами, и му рекло:
— Не ми е за продан, защото ми е спомен от покойната ми майка. Исках да ми кажеш само колко струва.
Златарят почнал да го придумва да му продаде жълтицата, че му трябвала да направи златен пръстен на щерка си. Насипал му две шепи грошове, само и само да купи жълтицата.
Като видяло напреде си толкова много пари, колкото в живота си не било виждало, момчето си рекло на ум:
„Това е сигурно златна жълтица и струва много. Не бива да се оставям да ме излъжат, че е срам за оня, що лъже — дваж по срам за тоя, що се оставя да го излъжат. Чакай да попитам и на друго място. Щом тоя дава толкова, друг може пък да даде още повече.“
Взело си жълтицата момчето и тръгнало из пазара да разпитва златарите. Отишъл при един, та при втори, та при трети — всеки иска да купи жълтицата и дава повече от предишния. Най-после я продало на един сарафин за много пари. Купило си прилични дрехи и това окова, па се върнало дома.
След някое време нарамило момчето торбата с жълтиците и тръгнало от град на град да ги продава. Ако на едно място му дадели за жълтицата хиляда гроша, да речем, на друго му давали две хиляди, на трето — три хиляди гроша. Така то събрало много пари и пак още много жълтици му останали в торбата. Купило си хубав кон и още по-хубави дрехи и се упътило за престолния град. Там момчето продало всички жълтици на най-добра цена и станало много богат човек.
А Умът и Късметът вървели като сенки подир момчето и във всичко му помагали. Умът го подучил да стане търговец — да наеме голям дюкян на една улица, по която минавали много хора. Момчето така и направило: наело дюкян, напълнило го с най-различни и най-хубави стоки и започнало да купува-продава.
Всички, които влизали в дюкяна, се дивели на добрата наредба, на редките стоки, а най-вече харесвали момчето, защото било разумно и приветливо — за всеки купувач имало по една сладка приказка. Скоро се прочуло из целия град и дюкянът му никога не оставал празен, защото Умът на учил младия търговец: „По-евтино продавай, ама на повече хора. Така по-голяма печалба и повече почит ще имаш!“
Много неща, които трябвали на царя, хората му отивали да купуват от момчето. Днес така, утре така — достигнало до ушите на царя, че новият търговец бил много богат и услужлив. В това време царят имал голяма нужда от пари, за да плати на войската си. Той изпратил ковчежника при момчето да му поиска пари назаем. Момчето на драго сърце дало колкото пари поискал ковчежникът. Това се повторило много пъти. Минала цяла година, а момчето и зъб не обелило да си иска парите. Чудел се царят на богатството на търговеца, загдето цяла година не си търси парите, докато другите искали всеки месец да им се върне заема, и то с голяма лихва.