Един ден царят поканил на гости всички най-първи хора на столицата. Поканил и богатия търговец. Момчето се пременило, натъкмило с най-скъпи дрехи — само в сърма и кадифе. Отишло в двореца и седнало на трапезата наред с другите големци — и то като някакъв важен господар! Но това му прилягало, защото младият търговец бил умен и личен — в лицето като ясно слънце.
Яли, пили, ето че по едно време влезли царицата с щерка си да почетат гостите с „Добре дошли“. Щом зърнала момчето, младата царкиня много го харесала. Като си отишли в своите покои, тя рекла на майка си, че иска да се омъжи за младото търговче.
— Ух, мари дъще, не думай така — рекла и царицата.
— Татко ти е намислил да те даде на царски син, та да царуваш и добруваш с него. Пък тоя момък може да е богат, ама е от прост род. Не е за теб.
Момичето се разплакало:
— Вярвай ми, мале, тоя момък ми легна на сърцето, на него искам да ме дадете. Ако не се съгласите, ще се хвърля от кулата или ще се обеся и вие ще бъдете виновни за моята злочестина.
Като рекла това, царкинята се заключила в стаята си и се тръшнала да плаче.
Видяла се в чудо царицата. Щом гостите си отишли, раз правила на мъжа си какво е намислила щерка им.
Отишли двамата пред вратата на царкинята да я увещават да избие тая мисъл от главата си. Ама тя:
— Него, та него, или ще се убия — и плаче, та се къса.
На царя му домъчняло за сълзите на детето и рекъл на жена си:
— Е, царице честита, щом е такава работата, да я дадем пък на тоя търговец, та да ни бъде момата жива, здрава и весела. Нищо, че момъкът не е от царско коляно.
— Щом ти казваш, царю честити, да я дадем — съгласила се и царицата. — Я ела тука, ма дъще, да целуваш ръка на татка си.
Царкинята на часа скочила развеселена, отворила вратата на стаята, поклонила се на баща си и на майка си и им целунала ръка — както е обичаят.
Веднага изпратили да викат младото търговче. Дошло то и като чуло каква е работата, поклонило се и рекло:
— Царю честити, царице честита, благодаря ви за голямата чест. Ама добре ли сте премислили, та после да не се умъчните и разкаете. Защото аз не съм от знатен род…
— Нищо, че не си от знатен род, ние ще те направим от царски род, защото много ти работи късметът. Хайде, вземи сега този пръстен и да живеете с щерка ми в мир и любов, щастливи до веки — рекъл царят.
Съгласил се момъкът, сторил дълбок поклон на царя и царицата и си сложил годежния пръстен.
Понеже на царкинята прикята била готова и не й се протакало, след една седмица се вдигнала царска сватба. По канили в двореца тежки сватове, гости от близо и далеч; повикал царят музиканти, наредил богата трапеза.
В деня на сватбата Умът и Късметът се срещнали пред двореца.
— Къде си бе, побратиме — викнал Късметът, — да видиш докъде отиде нашето момче! Днес царски зет ще става! Гледаш ли какво направих аз? Гдето го рекли старите хора: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет!“
— А бе, побратиме — отвърнал Умът, — аз пък да ти кажа: ако не бях съветвал момчето, нямаше да се изкачи толкова високо.
— Значи ти мислиш, че на теб дължи то тая голяма чест? — ядосал се Късметът. — Та нали сам царят рече, че му дава щерка си, защото много му работел късметът? А не рече, че умът му работи.
Запрепирали се, та дори се скарали.
— Щом е тъй, чакай пък аз сега да го оставя на теб, та да видиш как ще оцапа работата!
Като рекъл тъй, Умът вдигнал ръце от момчето и го оставил тъкмо в часа, когато младоженците се прибрали в отредената им стая.
Момчето, гдето дотогава било толкова умно и разумно, щом го напуснал Умът, станало пак такова гламаво, каквото си било преди. Като останали само с царкинята, то се извъртяло, па — прас! — една плесница. Зачудила се младоженката защо я удря и преди да отвори уста да го попита, момчето — прас! — още една, прас! — още една. Разплакала се царската дъщеря. Дотогава никой не я бил досягал и затова още повече я заболяло. Отишла да се оплаче на майка си и баща си.
Царят веднага пратил да повикат младоженеца. Пита, разпитва го, а момчето говори едни такива врели-некипели. Разбрал царят, че главата на зет му нещо не е в ред.