Остави момчето жабчето при старата жаба и се упъти към къщата, гдето живееше майка му. Кученцето и котенцето затепкаха подире му. Като застана на прага, майката плесна с ръце:
— Ех, сине, колко си пораснал! Вече имаш мустачки. Ти си станал момък за женене.
— Да, майко, решил съм вече да се оженя. Като се връщах към нашето село, в съседния град видях едно момиче — налива вода на чешмата със златна стомна. За него искам да се оженя. Иди да ми го поискаш.
— Как ще ти го поискам, бре сине? Че ти знаеш ли кое е — туй момиче? Ами че то е царската дъщеря, чедо.
— Че какво като е царска дъщеря? Ние не сме ли хора?
— Хора сме, ала сме сиромаси.
— Ти иди ми го поискай, че после ще видим какво ще правим.
Дигна се майката и отиде в царския дворец. Старият цар я изгледа от главата до петите и тропна с крак.
— Защо си дошла? — попита той строго.
Сиромахкинята разказа защо е дошла.
— Аз ще дам дъщеря си — викна царят — на оня, които издигне дворец, по-голям и по-хубав от моя. Тъй да кажеш на своя син. А сега си върви.
Отиде си сиромахкинята в къщи и разказа на момчето си какво иска старият цар.
Като изслуша майка си, момчето си спомни за кутийката на жабата, извади я от джоба си и отвори капачето й, което беше голямо колкото нокът. Изведнъж от кутийката започна да излиза тънка струя бял дим, сетне този дим се превърна на един великан като планина.
— Какво ще заповядаш, господарю! — обърна се великанът към момчето.
— Искам да ми построиш един дворец — по-голям и по-хубав от царския.
— Дадено — рече великанът и завчас издигна невиждан дворец, висок до небесата.
Като видя този дворец, старият цар прехапа устните си, но нямаше какво да стори и даде дъщеря си за невеста на момчето. Заживяха си младоженците в двореца. Веднъж момчето рече на жена си:
— Ще ида да видя какво става по света, а ти стой в къщи и ме чакай, докато се върна.
Тръгна момчето по големия път, потеглиха подире му кученцето и котенцето. Цял ден вървяха. Надвечер наближиха един град. Котенцето почна да мяучи:
— Бате, глад но съм.
— Ей сега ще получиш храна! — рече момчето и бръкна в джоба за кутийката си.
— Къде ми е кутийката? — извика уплашеното момче.
Аз съм я забравил в къщи на полицата под паницата. Хайде да се върнем за вълшебната кутийка. Сетне ще продължим пътя си.
И тръгнаха назад. Но да видите какво се случи с кутийката. Невестата на момчето, като разтребваше къщата, намери кутийката на полицата под паницата. Тя не знаеше каква е тази кутийка и я изхвърли през прозореца. Кутийката падна насред улицата и някой извика вътре в нея: „Ох!“
Тъкмо по туй време по улицата минаваше един вехтошар. Той чу охкането, наведе се, взе кутийката и отвори капачето й. Изведнъж се появи великанът.
— Какво ще заповядаш, господарю? — обърна се той към купувача на стари вещи.
— Заповядвам ти да вземеш този дворец и да го пренесеш заедно с мене и с момичето, дето наднича през прозореца, на най-пустия остров сред морето!
— Дадено! — рече великанът и грабна двореца. Късно вечерта момчето, кученцето и котенцето стигнаха до мястото, където беше техният дворец, но дворецът го нямаше. Момчето седна на един камък и горчиво заплака.
— Бате, защо плачеш? — попита го кученцето.
— За двореца плача, за невестата си плача. Ех, защо я няма сега кутийката ми!
— Не плачи, бате, ние ще ти я донесем — рече котенцето и двенките тръгнаха към морето.
Като стигнаха на брега, те се втренчиха и видяха самотния остров с двореца. Тогава котенцето се качи върху гърба на кученцето и тъй преплуваха до острова. Щом влязоха в двореца, котенцето се изкачи на тавана и подгони мишките. Един стар плъх се изправи пред котенцето и го попита:
— Защо си подгонило мишките ми? — Защото ме е яд на господаря ти.
— Какво ти е направил?
— Взе кутийката на бате. Къде е сега твоят господар?
— Спи.
— А кутийката?
— Тя е скрита в носа му. Ако ти трябва тая кутийка, аз ще ти я донеса, но обещай, че ще оставиш на мира мишките ми.
— Обещавам! — рече котенцето.
Тогава плъхът отиде в готварницата, натопи опашката си в червения пипер и се намъкна в спалнята. Тихичко запълзя по юргана и навря опашката си в носа на заспалия вехтошар. Щом червеният пипер влезе в носа му, вехтошарят се напъна и кихна силно. Кутийката изхвръкна от носа му. Плъхът я захапа и я отнесе на котенцето.
— На — рече той, — носи я на батя си.
Котенцето рече:
— Благодаря! — размаха лапичката си и изскочи на двора, където го чакаше кученцето, и двете си тръгнаха.
Отново котенцето стъпи върху гърба на кученцето и двете заплуваха през морето. Но щом стигнаха сред морето, кученцето рече: