Звездочелият юнак
Българска народна приказка
Живял някога един човек — кротък и трудолюбив. Той имал невеста като цвят, но детенце си нямал и затуй мъката му била голяма.
Ката ден в неговата къща се отбивали на гости пътници от далечни страни. Гостолюбивият човек ги посрещал усмихнат, настанявал ги в къщи, а стопанката шетала пъргаво край огнището, за да ги нагости.
Веднъж гостоприемната къща замръкнала без гост. Стопанинът станал неспокоен, дигнал се и излязъл да пресрещне някой окъснял пътник, но притъмнелият път бил безлюден. Дълго стоял и чакал. По едно време от мрачината се задал един стар човек с брада до пояс. Като наближил, старият човек рекъл:
— Добър вечер, синко!
— Добре дошъл, старче! — отвърнал стопанинът. — Ако не бързаш, отбий се у дома да пренощуваш, наместо да биеш път в тъмнината.
— Благодаря! — зарадвал се старецът и тръгнал подир добрия човек. Влезли в къщи. Стопанката на къщата се зарадвала от сърце, като видяла госта, запретнала се и наготвила най-вкусната вечеря. Подир вечерята старецът попитал домакините как с добре ли са, имат ли си всичко, каквото им трябва.
— Много сме си добре — отговорила жената, — всичко се намира в къщи, само пиленце си нямаме, да ни гука в люлката.
— Не се грижете — и пиленце ще ви се намери. А сега хайде да лягаме, че нощта преваля.
На сутринта белобрадият старец се дигнал рано, стегнал се и тръгнал да си ходи. Стопанинът го изпроводил накрай селото. На раздяла старецът бръкнал в джоба си и извадил една червена ябълка. Подал я на гостолюбеца.
— На ти тази ябълка! Като си идеш в къщи, разрежи я на две половини. Едната половина изяжте с жена си. Подир девет месеца тя ще ти роди едно чудно момче, белязано със звезда на челото. Туй момче ще бъде по юнак от всички юнаци на земята.
Сетне старецът извадил от торбата си една сабя стоманена.
— На ти тази сабя. Ще я пазиш хубаво и когато момчето ти порасне — ще му я дадеш. Ще му кажеш, че винаги трябва то само да си я вади от ножницата. Ако чужда ръка я измъкне, веднага ще умре. А пък другата половина на ябълката ще разделиш на две резенчета. Ти имаш две кобили яловици. Ще им дадеш по едно резенче. Едната от тях ще роди конче като другите кончета, а другата — конче с рогче на челото. Да го гледаш като очите си, защото него ще яха твоят син. Хайде сега остани си със здраве!
Прибрал се го гостулюбивият човек и направил тъй, както му поръчал старецът. Минало, що минало, и ето на бял свят се появили едно момче със звезда на челото и едно конче с рогче на главата.
Раснало момчето и пораснало. Станало на петнадесет години. Почнало да ходи на лов из планината и всеки път хващало живи сърни и елени, а веднъж довело в къщи мечка стръвница. По едно време в селото се разчуло, че в града се появил юнак с голяма слава. Той можел да чупи по две конски подкови наведнъж. Юначното момче казало на баща си, че иска да иде в града да види този юнак.
— Иди синко, ала най-напред си избери единия от двата млади коня, които са вързани в обора.
Влязло момчето в обора, спряло пред оня кон, който нямал рогче на челото, хванало го за опашката, завъртяло го над главата си и го хвърлило навън. След това отишло при рогатия кон, хванало го за опашката, опитало се и него да хвърли, но конят не мръднал, сякаш бил закован.
— Този кон е за мене! — рекъл юнакът, яхнал го и тръгнал да се прости с родителите си.
Бащата, като видял, че синът е избрал рогатия кон, много се зарадвал и се досетил за сабята. Изнесъл я навън, подал я на сина си и му разказал заръката на белобрадия старец.
Целунал юнакът ръка на майка си и на баща си и тръгнал. Вървял, вървял, стигнал в града, дето живеел славният трошач на конски подкови. Намерил го в една ковачница.
— Искаш ли да си премерим силите? — предложил звездочелият.
— Искам — съгласил се трошачът и грабнал две нови подкови. Стиснал ги с двете ръце и ги счупил като кравайчета.
Тогава нашият юнак пресегнал от коня и взел три подкови.
Наредил ги една върху друга и ги строшил, без да се напъне.
Прославеният трошач му се поклонил до земята.
— Признавам те за по-голям юнак от мене! — рекъл той.
Юнакът бутнал коня си и отминал по-нататък да дири други, още по-големи юнаци, с които да си премери силите. Дълго ходил, питал и разпитвал де когото срещне къде има прочути юнаци. Най-сетне му казали, че в една далечна планина живеел чернолик човек, когото никой не можел да победи. Упътил се нашият звездочел конник към далечната планина. Щом рогатият кон стигнал планината и прескочил оградата, от къщата изскочил черният човек, яхнал още по-чер кон и се втурнал като хала.
— Какво дириш в моя дом? — ревнал черноликият, ала звездочелият измъкнал сабята си, замахнал във въздуха и тя пропищяла. Черният се стъписал. Впил очи в сабята и рога на коня, скочил бързо на земята и паднал на колене пред юнака: